Сергей Прокофиев
(23 април 1891– 5 март 1953)
Композитор на месец април
1 април 2024 г.
Творчество, простиращо се през пет десетилетия и почерк, който е невъзможно да бъде сбъркан. Сергей Прокофиев създава така дълбоко индивидуална музика, че мнозина изследователи са изпитвали нуждата от нови термини, за да я опишат. Самият той, като страстен любител на шаха, е казвал, че „законите на шаха съществуват, за да бъдат нарушавани“. И композира по същия начин – като новатор, чиито творби се превръщат в един от символите на музикалния 20-ти век. В началото е привлечен от сложните хармонии, но после все повече търси своята „нова простота“, както сам се изразява в дневника си. Съвременниците му го описват като „слънце“, заради лекотата в характера и маниера на общуване, но към края на живота му това се променя. Подложен на натиск от съветската власт и получил забрана за изпълнение, композиторът се опитва да се приспособи, но все повече се затваря в себе си. За това отчаяние знае само съпругата му Мира Менделсон-Прокофиева, сътрудник в някои от късните му работи и негов биограф. Именно тя каталогизира ръкописите на своя съпруг след смъртта му през 1953 г., въпреки съветската цензура, непозволяваща й дори да споменава съвместния им живот…
„Прокофиев, подобно на Моцарт, е човек, който разкрива детето, което никога не е спирал да бъде. Той притежава усет да омагьосва и начин да изгражда музиката така, сякаш е направена от прости кубчета. Някои хора умеят да начертаят само една линия и вие веднага разпознавате в нея предмет или човек. Той има този рядък талант“, казва съвременният диригент Стефан Деньов.
Сергей Прокофиев се ражда на 23 април 1891 г. в село от Бахмутски окръг, някога част от Руската империя, а днес Донецка област в пределите на Украйна. В неговото детство музиката е на почит и израства в атмосфера, в която често звучат клавирните сонати на Бетовен. Майка му е неговата първа учителка по пиано, а когато чува баща си да свири възкликва, че това са „благородни звуци“! На пет години вече прави първите си композиционни опити и по препоръка на композитора Сергей Танеев, който ги чува и оценява през 1902 г., започва да взима уроци при Райнхолд Глиер. Следва ранно обучение в Петербургската консерватория, където учител по композиция му е Анатолий Лядов, а в умението да борави с музикалните инструменти го въвежда Римски-Корсаков. При последния си изпит там, младият композитор изпълнява блестящо Първия си клавирен концерт, за който получава наградата „Антон Рубинщайн“.
През 1918 г. Прокофиев напуска Русия след революцията и заминава за САЩ, а след това предприема редица пътувания до Франция, Германия, Англия, Италия, Испания. В стремежа си да спечели световната публика, той изнася концерти и пише големи творби – раждат се оперите „Любовта към трите портокала” (1919), „Огненият ангел” (1927) или балети като „Блудният син” (1928), „На Днепър” (1930) и др. За времето, прекарано между Европа и Америка, композиторът-пианист вече е успял да изгради солидна репутация, но в края на 1932 г. все пак решава да се върне обратно в родината си.
От средата на 30-те години Прокофиев работи непрестанно и с размаха на творбите си, които създава, достига своя връх. Композира една от гениалните си партитури – балета „Ромео и Жулиета” по Шекспир (1936); операта „Годеж в манастира” (1940), кантатата „Александър Невски” (1939), симфоничната приказка „Петя и вълкът” (1936) и пр. Това е времето, когато произведенията му се свирят от музиканти като Емил Гилелс, Святослав Рихтер или Давид Ойстрах, а в света на балета прочутата Галина Уланова изгражда едно от върховите си постижения с образа на неговата Жулиета.
През лятото на 1941 г. в дача край Москва Прокофиев работи върху балета-приказка „Пепеляшка“, поръчан му от Ленинградския театър за опера и балет. Войната с нацистка Германия и последвалите трагични събития предизвикват отзвук у почти всеки творец тогава, а за Прокофиев това е подтик за операта-епопея „Война и мир” по романа на Толстой. Работи и с режисьора Сергей Айзенщайн върху историческия филм „Иван Грозни” от 1942 г., но киното е изкуството, което вече е обикнал и отдавна го вълнува. „Както се случва в балета, музиката или описва действието, или го съпровожда полифонично“, казва той за същността на композирането за големия екран. Не много известен факт е, че още в началото на кариерата си композиторът е получил поръчка от една от най-големите американски компании за филмова музика, и то при изгодни условия. Но той отказва, заради убеждението, че неговото творчество не би могло да се нагоди към новородената звукова кинематография и че музиката му е подходяща по-скоро за немите филми.
В рамките на десет години Сергей Прокофиев пише музика за филмите: „Поручик Киже” (1933), „Дама пика“ (1938), „Александър Невски” (1938), „Лермонтов” (1943), „Тоня” (1942), „Партизани в степите на Украйна“ (1942) и „Иван Грозни“ (1943). Две от тези монументални картини – „Александър Невски” и „Иван Грозни” на легендарния режисьор Сергей Айзенщайн, остават като еталон за поколенията и са изучавани както в областта на киното, така и на филмовата музика.
„Струваше ми се, че ако Хайдн бе живял до днес, той щеше да запази своя стил на композиране и в същото време да възприеме и нещо ново“, пише Прокофиев за своята първа творба в жанра на симфонизма – Симфония № 1 от 1917 г., останала в историята като „Класическа“. Втората му симфония е изпълнена в Париж под диригентството на Сергей Кусевицки, а Третата от 1928 г. е адаптация на нотния материал от операта „Огненият ангел”. Четвърта симфония е поръчана от Бостънския симфоничен оркестър и претърпява по-късна редакция. Петата му е композирана през 1944 г., Шестата – през 1947-ма, а Седмата ще се окаже последна – изпълнена е буквално няколко месеца преди смъртта на композитора и ще затвърди образа му на гениален симфоник.
Периодът от края на 40-те и началото на 50-те е зловещо време, белязано от шумни кампании против „антинародното и формалистично направление в съветското изкуство“ и гонения спрямо мнозина от най-талантливите автори. Един от тях се оказва и Сергей Прокофиев, а публичното оклеветяване на музиката му през 1948 г. разклаща тежко и без това крехкото му здраве. Последните години от живота си той прекарва в своята дача в село Николина гора, на брега на река Москва сред любимата си природа, място, където продължава да композира, нарушавайки забраните на лекарите.
Денят, в който този велик човек напуска света на живите е 5 март 1953 г., точно когато съобщават и за смъртта на Сталин. Заради това, вестта за кончината на композитора остава заглушена и сбогуването с него е помрачено…
Осем опери, седем балета, седем симфонии, девет клавирни сонати, пет концерта за пиано – един от които (Четвъртият) е за лява ръка, два цигулкови и също толкова виолончелови (Вторият – Симфония-концерт), шест кантати, оратория, множество клавирни пиеси и оркестрови, камерна музика, филмови творби – нотното наследство на Прокофиев е неизброимо. Тази музика получава признание в целия свят и ако съществува израз, с който да бъде описана, то това са неговите собствени думи още от детството: „благородни звуци“.