Габриел Форе
(12 май 1845 – 4 ноември 1924)
Композитор на месец май
3 май 2024 г.
„За мен смисълът на изкуството, особено на музиката, се състои в това да ни издигне, доколкото е възможно, над реалността“. Габриел Форе написва тези думи в писмо до своя син Филип (през август 1908 г.), когато вече е над 60-годишен и те остават като най-познатата му мисъл и до днес. Реалността в живота на композитора не е била никак лека и си е заслужавало да бъде превъзмогната чрез изкуство. Възходи и падения, късно признание в академичните среди, а и прогресираща глухота в зрелите му години – това действително издига творчеството на Форе до изстрадани висоти. Така се ражда неговата изящна музика с дълбоко индивидуален характер, тя обвързва романтизма с настъпващите модерни времена и ще има силно въздействие върху следващите поколения френски композитори.
„Израснах като доста тихо и добре възпитано дете, в много красив район“, си спомня той. „Но единственото нещо, което помня наистина ясно, е хармониумът в онзи малък параклис. Всеки път, когато можех да се измъкна, тичах там… свирех ужасно… но помня, че бях щастлив…“ Габриел Форе е роден на 12 май 1845 г. в Памие в южната част на Франция и музикалните му способности са забелязани отрано. Това става причина училищен директор в Париж да предложи на 8-годишното момче безплатно обучение. Младият Габриел е изпратен в столицата, за да учи за църковен органист и хормайстор, но докато пребивава в Училището за църковна музика „Екол Нидермайер“ все още не мисли за композиция. Срещата му с десет години по-възрастен от него музикант ще промени това – на 15 започва уроци при Камий Сен-Санс и двамата ще се окажат приятели за цял живот. Под ръководството на такъв окуражаващ учител младият музикант се развива бързо, написва първата си песен, но никога не е бил особено амбициозен. Години по-късно ще запише в спомените си с дълбока признателност към Сен-Санс: „След края на уроците, той отиваше до пианото и ни разкриваше произведенията на майсторите (Шуман, Лист и Вагнер), от които строгият класически характер на нашата обучителна програма ни държеше на разстояние и които, освен това, бяха почти неизвестни в онези далечни години. Бях на 15 или 16 и оттогава датира почти синовната ми привързаност… огромното ми възхищение, непрестанната благодарност, която изпитвах към него през целия си живот“, признателен е Форе.
Дипломирал се през 1865 г., 20-годишният Габриел живее скромно, издържайки се като органист и учител по пиано. Когато през 1870 г. избухва войната между Франция и Прусия, той се присъединява към армията. Награден е с военен орден, но преживяното го разтърсва и ужасява. Завръща се в Париж и отново с помощта на Сен-Санс заема пост на църковен музикант, благодарение на уменията си на органист. Тогава се ражда младежката му Соната за цигулка № 1, която посвещава на цигуларя Пол Виардо, синът на известната оперна певица Полин Виардо, за чиято дъщеря Мариан е бил за кратко сгоден. Това са и първите му издадени ноти и за първи път привлича сериозно внимание към себе си. Запознава се със съвременниците си Венсан д’Енди, Едуард Лало, Анри Дюпарк, Еманюел Шабрие, взима участие в създаването на Националното музикално общество през 1871 г., благодарение на което много от творбите му стигат до публично изпълнение. Целта на обединението е концертите за нова музика да насърчават френския стил, за да се отърси той от немското влияние. И ако все още мярката за успеха на един автор е била операта като жанр, то камерната музика точно тогава започва да разчупва тези правила. А Форе е сред тези, които пишат камерна музика, композира и за пиано (добре известни са неговите клавирни ноктюрни), но в песенния жанр е най-голямата му сила.
Форе е работил само върху едно оперно заглавие, въпреки че дълго е търсил подходящото либрето – единствената му опера е „Пенелопе“, представена за първи път през 1913 г. По-рано, с нарастващата му известност, композиторът постепенно разширява кръга си от приятели и поддръжници. Пътува много, така чува Вагнеровите опери в Мюнхен, Байройт и Лондон, възхищава се на този стил, но никога не се повлиява от него. През 1898 г. композира театралната си музика към пиесата на Морис Метерлинк „Пелеас и Мелизанда“ за нейната английска премиера – творба, вдъхновила силно Дебюси, Шьонберг и Сибелиус. Форе е харесван в Англия, дори свири в Бъкингамския дворец през 1908 г., присъства на лондонската премиера на Първата симфония на Едуард Елгар, а той цени високо почерка на своя френски колега.
Габриел Форе е композитор, чиято музика не се е раждала бързо и импулсивно, а точно обратното – пишел е бавно и старателно, дори понякога само през летните ваканции. От самото начало неговата музика притежава особено чувство за баланс и красота, но стилът му непрекъснато се развива. Трагичен е фактът, че още в средата на петдесетте си години започва да губи слуха си, а по времето, когато се пенсионира, вече е напълно глух. Свободен от академични задължения, Форе композира усилено основно камерна музика: клавирно трио, втория му клавирен квинтет, късни песенни цикли и неговия единствен струнен квартет. Дълго подценяван от академичните среди в края на 19 век, все пак Форе най-накрая получава достъп до престижни постове. Той става професор по композиция в Парижката консерватория през 1896 г., преподава на Морис Равел, Джордже Енеску и Надя Буланже, а когато е назначен за директор на консерваторията през 1905 г. реформира смело учебната програма на тази най-престижна музикална институция във Франция.
Освен композирането, преподаването и административния академичен ангажимент от края на 90-те години на 19 век, Форе работи и на журналистическото поприще – музикален критик е на „Le Figaro“ между 1903 и 1921 г. След като наследява директорския пост от Теодор Дюбоа в Парижката консерватория и се захваща с редица реформи, това довежда до негодувание от някои професори и му носи прозвището „Робеспиер“. Но неговата музика най-сетне се изпълнява на значими концерти, той пътува до Швейцария, Финландия, Русия. Дори се смята, че в годините на Първата световна война композициите му са „сред най-мощните във френската музика“. Макар и към края на кариерата и житейския му път, това действително се оказва най-продуктивния негов период в композирането. Вече признат и ползващ се с уважение, а Франция го удостоява с Големия кръст на Ордена на Почетния легион през 1920 г.
Подобно на мнозина други композитори и воден от еволюцията в стила си, Габриел Форе неведнъж се е обръщал към по-ранни свои произведения. Някои от най-прочутите му творби имат точно такава съдба. Неговият затрогващ „Реквием“ претърпява три авторски редакции и във всяка той увеличава структурата и изпълнителите: първата датира от 1888 г. и е в пет части, втората от 1893 г. и притежава седем части, а третата е от 1900 г. и партитурата й вече е за смесен хор, голям оркестър и орган. „Песнопение за Жан Расин“ – с почти църковно звучене, има сходна съдба. Заражда се твърде рано, като студентска хорова творба с орган на 20-годишния композитор през 1865 г., за да достигне до финалната си трета редакция за много по-голям състав през 1906 г. Подобна е идеята му и за известната „Павана“, първоначално написана само за пиано, а днес най-разпознаваема в оркестровия си вид, въпреки че се изпълнява и с хор и оркестър. Популярна е като една от най-красивите негови композиции, но самият той я е нарекъл просто „елегантна и не чак толкова важна“.
Заради необичайния си подход в своя „Реквием“, композиторът публично пише в своя защита: „Казваха, че моят Реквием не изразява ужаса от смъртта, някой го нарече „люлката на смъртта“. Но точно така аз усещам смъртта – като щастливо избавление, надежда за неземно щастие, а не като мъчителен преход… Аз може би инстинктивно се опитах да надхвърля общоприетото. В крайна сметка, толкова дълго съм придружавал погребалните служби на органа, че съм се наситил на това. И поисках да направя нещо друго!“ Независимо, че не спазва „канона“, тази гениална творба е свързана с личната мъка в живота на композитора – тя е създадена след загубата и на двамата му родители.
Габриел Форе съумява да бъде полезен до края на дните си с преподаване и съвети към идното поколение. Някои от тези композитори са от известната „Шесторка“, а сред тях е Артур Онегер, който прави следното признание: „Освен Моцарт и Шуберт, не познавам друга музика, която би могла да бъде толкова специфична и чиста, както тази на Форе”.
Един от най-великите майстори на френския звук с божествен усет за мелодия и хармония, умира на 79-годишна възраст в Париж на 4 ноември 1924 г.
***
