Две от симфониите на Втората световна война

9 май 2024 г.

„Дух в търсене на успокоение насред цялото безпокойство, в което нашето настояще е“. Този коментар е толкова подходящ днес, колкото е бил и при премиерата на творбата, за която е написан. Думите са на белгийския музикален критик Артур Оере (1897-1986), а поводът е Симфония № 3 „Литургична“ на Артур Онегер (1892–1955), която прозвучава през първата следвоенна година – 1946-та.

Когато отбелязваме края на най-кръвопролитния военен апокалипсис от ХХ век – Втората световна война, обичайно забравяме за онези, които се опитаха да я опишат в звук. Докато пропагандните машини на Третия райх и Съветския съюз се разпореждат безскрупулно с класическата музика, се раждат великолепни образци на симфонизма. Някои са добре известни и често изпълнявани, а други все още остават „неизпяти“. Шостакович и неговата „Ленинградска“ симфония е най-често цитираният пример за тази епоха, но като че ли засенчва не по-малко въздействащите военни симфонии на Онегер. А всъщност, една от най-красноречивите реакции към тази война идва тъкмо от неговите Втора и Трета, но тях ще чуете по-рядко. Симфония № 2 за струнни и тромпет е композирана по време на нацистката окупация на Париж, писана е между 1941 и 1942 г. и има премиера в Цюрих през май 1942 г., а Симфония № 3 „Литургична“ е създадена три години по-късно и се изпълнява след края на войната.

Още от 20-те години на ХХ век името му стои редом до тези на Франсис Пуленк, Дариус Мийо, Жорж Орик, Люи Дюре и единствената жена сред тях – Жермен Тайфер от известното френско творческо обединение „Шесторката“. Но музиката на Онегер е по-самобитна, може би заради еднаквото му пристрастие към традициите и на Германия, и на Франция. „Отдавам голямо значение на музикалната архитектура“, казва той. „Аз не съм полифонист, нито атоналист, нито додекафонист. Йохан Себастиан Бах е моят пример…“ Ораторията „Цар Давид“ (1921) и особено Симфонично движение „Pacific 231“ (1923) му донасят международна известност, Онегер пътува из Европа и Америка и последните три десетилетия от живота си прекарва като деен лектор, диригент и пианист. Но когато войната избухва, композиторът е принуден да остане в Париж. Там е и когато през 1940 г. градът бива окупиран от Хитлер.

Есента и зимата на 1941 г. е времето, когато е създадена Втората му симфония. Париж е под немска окупация, Онегер пише в своя неотопляем апартамент и не е просто съвпадение, че симфонията е наречена „трагична“. Симфонията под № 2 е композирана за струнен оркестър и тромпет – гениално решение, което някои ще сравнят с „внушението за мрачността на черно-белите хроники“, а соло тромпетът във финала на третата част – хорал, наподобяващ „внезапен сноп светлина“ и „обещание за победата на опустошения от войната Париж“. Година по-късно Онегер написва и Chant de Libération (Песента на освобождението – за баритон, хор и оркестър) в очакване на края на войната, но тази музика няма да бъде чута до 22 октомври 1944 г., или два месеца след като Съюзниците и Съпротивата освобождават Париж през август същата година.

•••