„Изкуството няма силата да променя нещата, но има силата да дава утеха и глътка въздух“

Елена Башкирова в интервю за радио Класик А

7 юни 2024 г.

Елена Башкирова отново на българска сцена! След като направи дебют с Оркестър „Кантус Фирмус“ във Варна по-рано тази година, а плановете за гостуването й през 2023-та не се състояха, сега с нетърпение я очакваме в Пловдив. На 16 юни в Дома на културата „Борис Христов“ знаменитата пианистка ще изнесе концерт-матине с начален час 12:00, в чиято програма ще звучи изцяло музика на Моцарт. На диригентския пулт излиза маестро Георги Димитров, а Елена Башкирова отново ще бъде солист на Оркестър „Кантус Фирмус“. Тя ще се представи с Концерт за пиано № 13 в до мажор, описван от нея като „един от онези по-малко известни концерти, който се числи към най-оригиналните Моцартови творби. Единственият, който завършва в абсолютно пианисимо, той просто завършва изчезвайки – един наистина прекрасен ефект“.

Отраснала в изключителната среда на своето семейство, тя е музикант с висока култура на отношение към самата музика. Прочутият клавирен педагог Дмитрий Башкиров (1931–2021) е неин баща и тя добре помни думите му, че именно „музиката трябва да гори и да ви изпепелява“, а ако това не е така, то „по-добре е да се занимавате с нещо друго“. Той е първият й истински учител, за което винаги е изпитвала дълбока благодарност, но животът ще я срещне и с още две влиятелни музикални фигури. Въпреки че е родена в Москва и произхожда от руска музикална династия, датираща от поколения назад, още в края на 70-те и когато е съвсем млада, Елена Башкирова бяга от Съветския съюз. Предприема тази смела стъпка заедно с цигуларя Гидон Кремер, нейният първи съпруг, и се установява в Париж. Това, обаче, довежда до репресии спрямо семейството й и тя с болка си спомня: „На практика забраниха на баща ми да пътува в продължение на осем години…“ По-късно среща другата голяма личност, с която ще се обвърже задълго – с Даниел Баренбойм са вече 40 години заедно, живеят в Берлин от 1992 г. и се радват на двете си пораснали деца Михаел и Давид Артур.

Самата тя има интензивен концертен живот, изнася солови рецитали, свири като камерен музикант, ръководи Международния фестивал за камерна музика в Йерусалим, който създаде през 1998 г., гостува на много места по света, осъществява записи, често оценени с награди, предпочитайки музиката на Чайковски, Дворжак и Моцарт. През 2018 г. бе удостоена с наградата на известния Клавирен фестивал в Рур, Германия, и получи почетна докторска степен от Университета Бен-Гурион в Негев, Израел. Обявена е за наследник на диригента Курт Мазур (1927–2015) като президент на фондация „Феликс Менделсон-Бартолди“ в Лайпциг. „Елена Башкирова представлява впечатляващ модел за подражание като пианист, който оживява всеки звук с образен език и живот“, гласи едно от най-точните определения за нейното изкуството (Frankfurter Allgemeine Zeitung).

В България Елена Башкирова е била солист на Софийската филхармония и на Оркестър „Кантус Фирмус“, с който сега за втори път ще работи. Тя има специален афининет към музиката на Моцарт, затова и често я предпочита в концертните си програми. „При Моцарт всичко е много ясно, всичко е описано. Ако знаеш как се пее една Моцартова опера, ще знаеш и как да я изсвириш“, казва тя.

Елена Башкирова даде пространно интервю за радио Класик А във връзка с гостуването си в България и предстоящия концерт в Пловдив. Тя разказа с охота за живота си, за своето семейство и хората, които възприема като учители, за тънкостите на клавирното майсторство и за „обожанието“ й към Моцарт. Следва пълния текст на разговора, подготвен от Юра Трошанова и Даниела Ханджиева, в превод на Димитър Московски, а звуковия файл на интервюто може да чуете в края на публикацията!

***

– Около вас винаги е имало присъствие на големи музикални фигури – вашият баща Дмитрий Башкиров, впоследствие първият ви съпруг Гидон Кремер, а след това и Даниел Баренбойм. Как повлия всеки от тях на вашия личен живот и кариера?

Имах късмета да се родя в музикално семейство. Майка ми беше цигуларка и работеше в добри оркестри, така че ходех да слушам много опери в Болшой театър, където тя работеше, и т.н. Баща ми, разбира се, оказа абсолютно решаващо влияние върху мен като музикант, защото преди да започна да уча при него, не бях решила дали искам да ставам музикант. От момента, в който той пое образованието ми, реших, че това е, което искам. Той беше изключителен учител и изключителен педагог. Винаги даваше любов към музиката, а тези, които наистина обичаха музиката, процъфтяваха в неговите ръце. Винаги е било прекрасно. Разбира се, не всеки можеше да понесе тази интензивност, но това е разбираемо. Не всекиму е писано да се занимава с музика. Баща ми винаги казваше на учениците си: „Знаете ли… музиката трябва да гори и да ви изпепелява. Тя трябва да е най-важното нещо в живота ви. А ако не е, по-добре е да се занимавате с нещо друго, защото иначе – ако вие самите не горите, няма как да запалите и слушателите“. Като цяло той беше напълно прав. Музиката трябва да бъде или да се превърне в основното нещо в живота ни. Затова винаги съм била много благодарна. Официално започнах да уча при него едва когато бях на 15, но на практика учех пасивно при него от самото начало, защото слушах всичките му уроци и винаги бях там, когато той преподаваше.

А след това, с Гидон – това бе кратък, но много интензивен период. По онова време напуснахме СССР с големи затруднения. Въпреки това Гидон ми даде шанс и също ми се довери да започна да свиря с него. Това беше голям успех за мен. И ето че благодарение на него излязох на голямата сцена. И това ми даде много сили.По-късно се появи и Даниел. Ние сме заедно вече (вероятно няма да повярвате) повече от 40 години. И с него вероятно съм научила повече, отколкото с когото и да било другиго. Не става дума само за начина, по който той музицира, но и за многото различни стилове и начина на възприемане, специално на опери. Това ме научи как да изпълнявам Моцарт например. И как да слушам Вагнер, Брукнер, Малер, Шуман. Даниел е мой учител и досега, защото мисля, че всеки трябва да има учител до края на живота си. Винаги се съветвам с него, когато заучавам ново произведение. И винаги му го свиря. А той дава невероятно прекрасни идеи и много точни съвети. Най-вече относно текста – да бъдеш верен на нотния текст е най-важното нещо. Така мислеше и баща ми. С Даниел рядко свирим заедно. Имали сме може би два специални концерта по конкретен повод. Това е всичко.За мен е много по-важно, че той наистина ми помага по различен начин – като този, да ме посъветва. А какъв беше следващият въпрос? (Смее се)

– Дмитрий Башкиров беше изключително име в клавирната школа и понякога беше определян като „пианист – романтик“, дори „съвременен романтик“. На какво ви научи той – за пианото, за интерпретацията и за музиката изобщо?

Вижте, тук се крие едно малко клише по отношение на „романтичния пианист“. Той изглеждаше по този начин, притежаваше прекрасен звук, но в преподаването си, а и в свиренето си, беше класически музикант. И както казах по-рано, за него партитурата беше абсолютен закон. Никога не допускаше учениците да дойдат при него и да кажат: „Тук е написано ‚пиано‘, защо да не го изсвиря във ‚форте‘? Просто така го чувствам…“ Той винаги се смееше в такива случаи. Беше много строг. Винаги обясняваше следното: Има рамка и в определени граници си свободен да си позволяваш волности, но само в границите, които са определени от композитора. Това беше основно правило, което научих от него. Характерно за баща ми беше, че той  изключително наблягаше на звукоизвличането. По негово време малко учители правеха това, а сега вероятно никой не го прави. Той обясняваше на учениците си как се получава звукът. Знаете ли, звукът се превръща във физическо явление, докато го произвеждаме, но не физическата му същност е важна. Водещото е умът или представата за звука в ума. Преди да засвирим, е важно винаги да си представяме какъв звук искаме да произведем. Да усетим как звукът преминава през тялото, от главата до петите. Важното е да позволим на звука да премине от ума до сърцето и чак след това до ръцете ни. Не е въпросът в това как да поставим пръстите върху клавишите, защото всеки инструмент има различни клавиши, а всеки човек – различни пръсти. Истинският ключ е да си представим характера на звука – дали е вокален (да фразираме все едно пеем), дали е по-близо до звука на струнен инструмент или пък до този на дървените духови.

– Историята на вашето бягство от Съветския съюз заедно с Гидон Кремер в края на 70-те години е разбираема за по-старото поколение, което помни политическата ситуация тогава. Но днес млади колеги питат ли ви защо сте го направили?

Сега не, но мисля, че скоро ще започнат отново, защото политическата ситуация се движи наобратно. Има много хора, които си задават същия въпрос. Да остана ли тук? Или пък да замина? Какво ме чака, ако замина? По онова време това беше смела стъпка, която причини на родителите ми много болка. По това време бях много млада и фактът, че напуснах… Имаше много проблеми. Бях твърде млада, за да осъзная до каква степен съм създала сериозни проблеми на родителите си. На практика забраниха на баща ми да пътува в продължение на осем години. Едва след като Горбачов дойде на власт, режимът започна да се разхлабва и тогава дойде свободата. Да, преди това обаче за родителите ми никак не беше лесно.

– Как се промени животът ви след срещата с Даниел Баренбойм в края на 80-те – толкова известен и уважаван музикант?

Ами, знаете ли, запознах се с него много преди това, още в началото на 80-те години, и бяхме много добри приятели, а после някак си се събрахме и стана семейство. Имаме две деца. Първо се родиха децата, а по-късно се оженихме. За около две години спрях да свиря, докато гледах първото ни дете, а след това продължих. И тогава си спомням, че първият концерт, който изнесох след двегодишната пауза, ме накара да се замисля: или свириш през цялото време или не свириш изобщо – заради състоянието на напрежение, от което човек почти губи свяст. Тогава си казах: не, не. Няма да стане така. Или трябва да съм последователна или трябва окончателно да спра. И така, аз реших все пак да продължа да свиря. Даниел много ме подкрепяше в това отношение. Отчиташе, че трябва да се упражнявам и да постоянствам и че това е начинът да продължа напред. А след това заживяхме един сравнително нормален живот. Той пътуваше много и имаше ангажименти с различни оркестри, а аз също се занимавах с моите проекти. Децата растяха, ходеха на училище и тъй нататък. Това беше различен живот, разбира се. Освен с пътуване и свирене, това бе и живот, изпълнен с отговорности.

– Живеете в Берлин с маестрото, а двамата ви синове също са музиканти. Михаел Баренбойм е цигулар, с когото сте гостували и у нас. Медиите ви наричат „семейството, което свири заедно“. Така продължавате фамилната история – някога бяхте ученичка на баща си, сега свирите със сина си, а той – под диригентската палка на своя баща Даниел Баренбойм. Защо е важна тази приемственост? 

Не знам защо. Никой не ми е задавал този въпрос. Просто така се случи, нали разбирате. Родена съм в семейство на музиканти и от малка започнах да свиря на пиано. Големият ни син отказа да става класически музикант. Той се разбунтува и въпреки че сега е музикант, не е в областта на класическата музика. Сега той се занимава с електронна музика и поп продукции. Малкият ни син започна да свири на различни инструменти от ранна възраст. Започна с пиано, а след това продължи с цигулка. Всъщност никога не сме планирали това. По-късно, тъй като беше умен и талантлив, го включих в своя фестивал в Йерусалим и той започна да идва и да свири, а още преди това беше започнал да свири в оркестъра „West-Eastern Divan“.

Всичко това се разви някак съвсем естествено, да, и ние обичаме да свирим с него, защото той е прекрасен музикант. Разбира се, той е наследил много неща от баща си – разбирането за музиката, стратегическото й изграждане и всичко останало. Той свири прекрасно, свири на цигулка, а също и на виола. И така, с него е интересно! Винаги ми харесва да си партнирам с него. Въпреки че свиря с някои от най-великите музиканти в света, той често ми липсва като камерен партньор. Много съм щастлива, когато той е наблизо!

– Имате ли принцип по колко концерта е добре да изнасяте? Нека припомним думи на Леополд Годовски, споделени пред Хенрих Нейгауз: „Изнесох 83 концерта този сезон и знаете ли от колко останах доволен? – три!“

Знаете ли (смее се), намирам определени хора за абсолютно луди. Те изнасят по около 200 концерта годишно. Има такива музиканти. Но аз мисля, въпросът не е в количеството, а по-скоро в качеството. Издръжливостта също е важен фактор. Някои хора имат семейства и се занимават с други неща или пък преподават. Други пък нямат нищо друго за правене и тогава защо да не изнасят толкова много концерти, особено ако са доволни от това? Това е разбираемо. Мисля, обаче, че за да може човек да не свири на т.нар. автопилот, трябва разумно да планира броя на концертите си. Харесвам свиренето на Годовски. Трябва да е бил много самокритичен човек. Сигурна съм, че концертите му са били прекрасни, или поне повечето от тях. Не мога да изнасям толкова много концерти годишно, именно защото имам семейство, имам и други задължения.

– Да поговорим за Моцарт и статута на неговата музика. Публиката го обича навсякъде по света, обичат го и всички музиканти. Но какво представлява тя от вашата лична гледна точка?

Обожавам Моцарт (смее се)! Вероятно го обичам повече, отколкото който и да е друг композитор изобщо. Може би човек обича този невероятно всеобхватен Моцарт, различните личности в него. Те се превъплъщават в симфоничните му произведения, в оперите му, клавирните концерти, соловите пиеси, камерната музика – всичко, до което той се е докоснал. Това, което прави във всеки жанр, подхранва останалите. Не мога да си представя как изпълнявам клавирните концерти на Моцарт, без да познавам оперите му, защото самите концерти са много оперни. Също така обичам да свиря песните му. Камерната му музика е невероятна. Има нещо в Моцарт, което кара някои да се страхуват от него – да не направят нещо нередно. Музиката на Моцарт се нуждае от естествено дишане, от това да не се страхуваш. Както казваше и баща ми, Моцарт не е някакъв сноб с напудрена перука и бели чорапи. Той е бил много дързък и забавен. И личността му е била невероятно богата, но не и догматична.

Някои наистина велики музиканти изпитват трудности да се докоснат до музиката на Моцарт, може би защото се опитват да я анализират отново и отново, но всъщност няма нищо за разбиране. При Моцарт всичко е много ясно. Всичко е описано. Ако знаеш как се пее една Моцартова опера, ще знаеш и как да я изсвириш, как да я представиш пред публика. Така че по принцип съм голяма късметлийка, заради баща ми и заради Даниел. От самото начало с Моцарт сме в добри отношения. За мен това означава много.

– Вие познавате в дълбочина Моцартовата музика. Каква беше идеята ви, когато решихте да представите в България с Оркестър „Кантус фирмус“ по-неизвестния 13-ти концерт за пиано?

Както знаете, Моцарт има много клавирни концерти. Последните осем са онези, които се свирят най-често и затова те са добре познати. Някои от тях са се превърнали в основен клавирен репертоар. Има и концерти, композирани сравнително късно, които не са толкова известни, а сред тях има някои абсолютни бижута. Концерт №13, KV 415, е един от онези по-малко известни концерти, който се числи към най-оригиналните Моцартови творби. На първо място, това е единственият концерт, който завършва в абсолютно пианисимо. Той просто завършва изчезвайки – един наистина прекрасен ефект. В тази пиеса има красиви каденци в мажор, както и епизоди в минор в последната част. Произведението е много специално. В първата му част характерът е на оркестрово маестозо. Тутитата и солото са много, много различни. Концертът е оригинален и съдържа огромна красота. Смятам, че е много интересно, именно когато свирим програми с Моцарт, да поставим произведение, което не е добре познато. Моцарт винаги ни изненадва, дори и в известните си произведения, защото понякога внезапно появилите се хармонии проникват в душата ни, до мозъка на костите ни, и този концерт не е изключение.

– Вашият съпруг Даниел Баренбойм го изпълняваше от стола на рояла – добра практика ли е солистът да бъде едновременно и диригент на оркестъра?

Той, цитирам го, винаги е казвал, че за да дирижираш оркестър от стола, от пианото – трябва да си диригент. Повечето музиканти не го правят, просто защото не са диригенти. Те махат, а оркестърът си свири. Но за да го прави добре, човек действително е нужно да учи дирижиране, точно както е направил Даниел. Мисля, че го е вдъхновил Едвин Фишер, великият майстор, и когато Даниел му е казал: „Аз искам да правя това, което правиш ти“, Фишер му отговорил: „Ако искаш да правиш това както трябва, трябва да учиш дирижиране, трябва да станеш диригент, а не просто да си въобразяваш, че си такъв“. Вярвам, че Фишер е бил прав, защото оркестрите в днешно време са на толкова добро техническо и музикално ниво, че могат да свирят и без диригент.

– Извън музиката, виждате колко драматично се промени светът… Войната на Русия в Украйна и конфликта в Близкия Изток. Мислите ли, че изкуството изобщо би могло да има някаква власт над човешката природа?

Не мисля, че изкуството има силата да променя нещата, но мисля, че то има силата да дава на хората утеха и глътка въздух. Силно вярвам, че музикантите трябва да продължат да музицират и чрез музиката да водят диалог в тези обхванати от война райони. Не вярвам в културните бойкоти. Абсолютно съм против тях. Не виждам защо на руските артисти или на проекта „Диван“ (включващ в себе си израелци, палестинци и араби) не се разрешава да свирят на определени места. Колкото повече се помага на хората да се събират, да разговарят помежду си, дори да имат различия, но въпреки това да бъдат заедно, да разговарят и да правят музика – толкова по-добре. В музиката всички намираме общ език. И това ни дава сили, прави живота ни след това по-лесен.

***