Ленард Бърнстейн 

(25 август 1918 – 14 октомври 1990)

Композитор на месец август

2 август 2024 г.

По време на концерт с Нюйоркската филхармония Ленард Бърнстейн толкова силно се увлича в изпълнението, че без да иска се озовава извън подиума и дори извън сцената. Докато дирижира, той неволно прави крачка назад, загубва равновесие и се оказва… в публиката – за щастие, невредим! С присъщото си чувство за хумор и смеейки се заедно със зрителите и музикантите, той бързо излиза от ситуацията и се връща обратно на сцената. Концертът продължава, но този инцидент няма как да бъде забравен – не само заради куриозната случка, а по-скоро като доказателство за неговата огромна енергия и страстна отдаденост. Защото Ленард Бърнстейн е точно това – безкрайно енергичен дух и съдбовна преданост към изкуството – музикант, който изгаря, докато работи.

Пианист, диригент, композитор, писател, хуманист, но най-вече – един реален просветител в ХХ век. Ленард Бърнстейн е роден на 25 август 1918 г. в Лорънс, щата Масачузетс, в семейството на украински евреи емигранти. Музикалният му път – като съзнателен избор, според неговите собствени думи много по-късно, е бил предопределен още в 10-годишната му възраст. Роднина на семейството подарява пиано в дома му, което става причината той бързо да се увлече и буквално да се потопи в света на музиката. Уроците по пиано започват и талантът му се разгръща за няколко години – свири не само класическите композитори, но и се интересува от идиомите на джаза, блуса и също от популярната тогава музика. Тъкмо в това начало изследователите на вече зрелия композитор Бърнстейн съзират гениалното му умение да смесва с лекота различните музикални стилове.

Обучението му продължава в Харвардския университет – място, което ще изиграе важна роля за неговото интелектуално израстване. През 1937 г. се среща с гръцкия диригент Димитри Митропулос (1896–1960) и това не само ще прерасне в приятелство помежду им, но и ще вдъхнови Бърнстейн да върви по стъпките на диригентската кариера. Тогава се запознава и с композитора Арон Копланд (1900–1990), с когото също изгражда дълго колегиално приятелство – младият музикант ще лансира не едно от произведенията на Копланд, а менторът ще го насърчава творчески. Дирижирането го свързва и с прочутия маестро Фриц Райнер (1888–1963), чийто ученик е в Харвард. През есента на 1939 г. Ленард Бърнстейн се премества във Филаделфия и започва обучение в престижния Музикален институт Къртис„подкрепен от собственото си вътрешно убеждение, че дирижирането е неговото призвание, неговата съдба“, както пише биографът му Хъмфри Бъртън.

Следващата велика фигура в диригентското изкуство, с която младият музикант тепърва ще се срещне, е Сергей Кусевицки (1874–1951), тогава музикален директор на Бостънския симфоничен оркестър, за когото Бърнстейн ще се превърне в неговото протеже. Това става през лятото на 1940 г. в новото училище Berkshire Music Center, познато днес като Tanglewood в Ленъкс, щата Масачузетс, или известната запазена територия на Бостънския симфоничен оркестър. Когато Кусевицки умира, именно той оглавява оркестровия и диригентския отдел в Tanglewood и преподава там дълги години. А след влиянието и помощта на Серж Кусевицки, Бърнстейн поема към нова посока, която го отвежда в Ню Йорк през 1942 г. Тогава започва да се разкрива композиционния му талант, въпреки че формално той не е имал особено теоретично обучение по композиция. Написва Симфонията си под № 1 „Йеремия“ (за мецосопран и оркестър), която е първата му мащабна оркестрова партитура, както и иронично озаглавения цикъл от песни „I Hate Music“ („Мразя музиката“). На 25-ия му рожден ден се случва нещо мечтано – Бърнстейн е назначаван за асистент-диригент на Нюйоркската филхармония, което се дължи на тогавашния главен диригент Артур Родзински (1892–1958).

Този велик американски оркестър – Нюйоркската филхармония бележи с инфарктен акт кариерата на диригента, защото именно от тук се заражда международното признание към него. След като става ясно, че за концерт на 14 ноември 1943 г. на пулта спешно трябва да бъде заместен разболелия се корифей Бруно Валтер (1876–1962), Бърнстейн е уведомен само ден по-рано.

Програмата е предизвикателна и нова за него, а концертът в Карнеги хол е трябвало да бъде излъчен и по радиото в национален обхват. За да превърне „бедствието в триумф“, диригентът поема сериозен риск и успява да се справи, а това му осигурява мигновена слава. Благодарение на този инфарктен момент, кариерата му вече се изкачва на международно ниво и дори се смята, че това е първият случай на роден в Америка диригент, удостоен с тази чест.

Бърнстейн започва да пътува по света като диригент, когото всички канят. Веднага след края на Втората световна война, през 1946 г., дирижира в Лондон, както и в Прага. През 1947 г. е в Тел Авив, поставяйки началото на трайната си връзка с Израел, която продължава до смъртта му. През 1953 г. Бърнстейн е първият американец, който дирижира оперно представление в Миланската скала – това е „Медея“ на Керубини с великата Мария Калас.

Следващите години затвърждават славата – както на диригента, така и на композитора Ленард Бърнстейн. Представят се премиерите на неговата симфония „Йеремия“, балета „Fancy Free“ и мюзикъла „В града“, продуцент на чиято филмова версия става компанията Метро Голдуин Майер (MGM Studios) през 1949 г. Бърнстейн е силно приветстван от професионалната гилдия, от критиката и от публиката. През 50-те години музиката, която композира, става все по-майсторска и това е времето, когато той открива своя „отличителен американски музикален език“, за който по-късно ще се говори. „Кандид“ по Волтер е „комичната оперета”, създадена през 1956 г., чиято ярка Увертюра се изпълнява постоянно и до днес, а откъси от мюзикъла „Уестсайдска история“ от 1957 г., преживял и екранни адаптации, също попълва най-добрия съвременен репертоар. Бърнстейн вече е канен да дирижира първокласните оркестри и то на най-престижните сцени по света. През 1958 г. оглавява Нюйоркската филхармония и като неин музикален директор остава чак до 1969 г. Някои го критикуват за прекомерна „пищност“ на подиума, а други намират жестикулацията му за проява на дълбока искреност в дирижирането. Водил е повече концерти на оркестъра от всеки друг диригент и впоследствие, като отплата от музикантите, получава доживотната титла „диригент-лауреат“. Известно е, че сред неговите общо над 400 записа, които е направил, повече от половината са осъществени именно с Нюйоркската филхармония.

Дискусиите с публиката преди концертите са извънредно важна за Бърнстейн тема и това ще го превърне в един от първите, които поемат подобна инициатива. Неговите открити репетиции с Нюйоркската филхармония пред студенти често пъти биват последвани от дълги неформални разговори и всичко това не остава незабелязано. Ангажиментът да образова публиката, който така силно го привлича, довежда до създаването на един новаторски формат с помощта на телевизията. Американската телевизионна компания CBS започва излъчването на онези прочути образователни концерти, които всички ние помним – Младежките концерти на Бърнстейн (Young People’s Concerts), в които той изнася лекциите си на различна музикална тематика и ги илюстрира с помощта на Нюйоркската филхармония. Това са общо 53-часови телевизионни програми, излъчвани в мрежата на CBS в продължение на 14 последователни години – между 1958-ма и 1972-ра. Благодарение на все по-разрастващата се мощ на телевизията, поредицата далеч надскача американската си аудитория. Тя се превръща в истински феномен, полезен както за любознателни възрастни, така и за млади хора из целия свят, под формата на въведение в общата музикална култура на поколения. През 1976 г. Бърнстейн дори написва специална композиция за телевизионната компания по повод 50-годишнината от създаването й, която озаглавява „CBS Music“.

Запомнен с великолепните си диригентски интерпретации предимно върху Хайдн, Бетовен, Брамс, Шуман, Сибелиус и други автори, Бърнстейн направи нещо по-специално за паметта на Густав Малер. Именно симфониите на Малер с Нюйоркската филхармония през 60-те години на миналия век предизвикват дори подновен интерес изобщо към творчеството на австрийския композитор. А колкото до неговите собствени симфонии, то отново Кусевицки стои в основата на премиерното изпълнение на Симфония № 2 от 1949 г. с Бостънския симфоничен оркестър и самият Бърнстейн като солист на пианото. Най-ранната му Симфония „Йеремия“, вдъхновена от еврейските му корени, е представена за първи път от Питсбъргския симфоничен оркестър през 1944 г., под диригентството на автора и бива отличена от Музикалните критици в Ню Йорк, а премиерата на Симфония № 3 „Kaddish“ от 1963 г., отзвук от убийството на американския президент Кенеди, се дължи на Израелската филхармония. Това е оркестърът, който му посвещава свой фестивал и също го обявява за „диригент-лауреат“.

Серенада за цигулка, струнни и ударни от 1954 г., Симфонични танци из „Уестсайдска история“  от 1960 г., „Чичестър псалми“ от 1965 г. или Дивертименто за оркестър от 1980 г. са сред редовно изпълняваните и до днес негови творби. А „Меса“, която композиторът създава през 1971 г. и също е заредена с емоционалния отзвук от убийството на Кенеди, е специално поръчана за откриването на Центъра за сценични изкуства „Джон Фицджералд Кенеди“ във Вашингтон. Една от най-познатите теми от нея, често представяна самостоятелно, е мелодията „А simple song“. През 50-те Бърнстейн пише музиката за награждавания филм „На кея“ (On the Waterfront) и композира за две театрални постановки на пиесите „Питър Пан“ и „Чучулигата“ на Бродуей, където приносът му отново е значителен. През 1986 г. Лондонският симфоничен оркестър и Барбикан център организират фестивал, който му посвещават, а година по-късно Лондонските симфоници го назначават за свой „почетен президент“. В германския град Бон, родното място на великия Лудвиг ван Бетовен, през 1989 г. е представен фестивала „Бетовен/Бърнстейн“.

Наследството на Бърнстейн като писател е запазено в книгите „Радостта от музиката“ (The Joy of Music), „Младежките концерти на Ленард Бърнстейн“ (Leonard Bernstein’s Young People’s Concerts, издадени вкл. по-късно и във формат DVD), „Безкрайното разнообразие от музика“ (The Infinite Variety of Music) и „Находки“ (Findings). Върху тях музикантът работи от края на 50-те до началото на 80-те години, а за кратко през 70-те дори преподава поезия в Харвард. Обвързан с много фестивали и младежки оркестри, на които е помагал, Бърнстейн бе удостоен с редица известни награди и университетски почести. Той получи и специалните медали от дружествата, почитащи Бетовен, Малер и Хендел. Национални признания за неговата дейност дойдоха от Италия, Израел, Мексико, Дания, Германия (Великия кръст за заслуги) и Франция (Кавалер, офицер и Командор на Почетния легион), както и Отличието на Център Кенеди през 1980 г.

Неговото турне „Пътуване за мир“ до Атина и Хирошима с Оркестъра на Европейската общност през 1985 г. отбеляза трагичната 40-а годишнина от атомната бомба. През декември 1989 г., когато се разрушаваше Берлинската стена, Бърнстейн дирижира историческите концерти от двете страни на стената – с музиканти предимно бившите Източна и Западна Германия. Той подкрепи и глобалната организация за защита на човешките права „Амнести Интернешънъл“ от самото й създаване.

Когато през 2023 г. Брадли Купър му посвети своя филм „Маестро“, актьорът каза, че се е подготвял в продължение на шест години за създаването на биографичния разказ, изпитвайки възхищение към Бърнстейн от най-ранните си години. В процеса на подготовка Купър работи с двама известни съвременни диригенти, които са неговите консултанти – Густаво Дудамел и Яник Незе-Сеген. Те му помагат за сцените, в които актьорът трябва да дирижира Симфония № 2 – „Симфонията на възкресението“ от Малер, избрана за да илюстрира дълбоката привързаност на Бърнстейн именно към Малеровата музика.

Ленард Бърнстейн умира в Ню Йорк на 14 октомври 1990 г. За България и в сърцето на българските музиканти той има едно по-съкровено място, което е свързано с историята на Филхармония „Пионер“, създадена през 1952 г. от големия български диригент проф. Влади Симеонов. Когато младите оркестранти са в Ню Йорк през 1979 г., поканени от Генералния Секретар на ООН тогава Курт Валдхайм за закриването на Първата международна година на детето, те имат щастието да се срещнат със самия Бърнстейн. Това става на репетицията преди концерта им в Залата на ООН, когато маестрото излиза пред тях и ги дирижира, след което написва прочутите си думи: „Това не е „пионерски“ оркестър, това е върхът на цивилизацията!“


Юра Трошанова