Антон Брукнер

(4 септември 1824 – 11 октомври 1896)

Композитор на месец септември

„В края на една симфония на Брукнер изпитваме усещане за съвършенство – усещането, че сме преминали през всичко“

Серджу Челибидаке

4 септември 2024 г.

В живота на Брукнер е трябвало да измине твърде много време, докато самият той поеме същинския си път на композитор. Затова и почти всичко, което днес чуваме да се изпълнява сред творбите му, е създавано след като е навършил 40-те си години. Но зрелостта и дълбоките води, към които ни понася неговата музика, имат и друг корен – религиозната преданост на композитора и затова битува израза, че симфониите на Брукнер са „катедрали от звук“. Тази година светът се обръща с особено внимание и почит към скромната фигура на един монументален симфоник – навършват се 200 години от рождението на австрийския органист-виртуоз, музикален педагог и един късно признат, но повлиял силно музикалния свят на идния ХХ век композитор – Антон Брукнер.

Брукнер се ражда в селището Ансфелден в близост до град Линц на 4 септември 1824 г. След смъртта на баща му, който го въвежда в музиката, 12-годишият Антон е заведен в близкия манастир „Свети Флориан“ от своята майка, за да получи добро образование. Така старото абатство се оказва не само мястото, което му дава музикални познания, но и се превръща в неговия скъп духовен дом, към който често ще се завръща в по-късните си години. Първият му учител по музика е собственият му баща, първият, който окуражава таланта му в детството е неговият братовчед – органистът и църковен композитор Йохан Баптист Вайс (1813–1850), а първите му занимания с музика са свързани с цигулката, органа и пеенето.

Стъпка по стъпка, изключителният талант на Брукнер го довежда до поста на органист в катедралата в Линц през 1856 г., след дълги години на работа като учител и църковен музикант. Владеенето на органовото изкуство и големият импровизаторски талант са качествата, които му носят международна слава, но композиционният му дар все още стои в сянка. В Линц преминават 12 години от живота на композитора, който веднага след новото си назначение в катедралата се отдава и на стриктно музикално обучение – той става ученик на известния виенски педагог Симон Зехтер (1788–1867). Брукнер тогава е над 30-годишен, но това далеч не го възпира да изучава с голямо усърдие хармония и контрапункт при своя преподавател, който пък по-рано е обучавал и Франц Шуберт.

В навечерието на четвъртото десетилетие от живота си, Антон Брукнер най-сетне стъпва уверено в композиторския път – добре образован и вече свободен да пише музиката, която иска. Запознава се с визионерския оперен почерк на Вагнер, с революционната Девета „хорова“ симфония на Бетовен и остава поразен от тяхната сила и мощ! Толкова впечатлен е от Вагнер, че го превръща в свой идол, от когото търпи огромно влияние върху собствените си симфонични партитури. Но и не само – всеки, надзърнал в композициите на Брукнер, би открил и влиянието на великите Бах, Хайдн и Моцарт с техните духовни творби, та дори и Палестрина. От своя страна, самият Вагнер е виждал в лицето на Брукнер най-великият симфоник след Бетовен.

Моментът, в който вече 40-годишният Брукнер получава признание за първото си голямо произведение, идва през 60-те години на века – за неговата Меса в ре минор (№ 1), която има истински успех на премиерата в Линц през 1864 г. Окрилен, той започва работа върху Симфония № 1 (както днес я познаваме) през следващата година. Но творческият ентусиазъм отстъпва на тежка психическа криза, което често се е случвало в кариерата му, и това налага композиторът да бъде приет в санаториум в Линц. През 1867 г. започва партитурата на Меса във фа минор (№ 3), за която с радост споделя на свой близък, че композирането й му действа оздравяващо. На следващата година Брукнер получава важно предложение – да заеме професорското място на вече покойния Симон Зехтер във Виенската консерватория. Така музикантът се премества във Виена, където не само преподава, но и усилено пише, макар симфониите му често да са посрещани с определението „безсмислени“…

Когато в музикалните среди се разгаря бурно противопоставяне между привържениците на Вагнер и Брамс, Брукнер – като един ревностен почитател на оперния гений, губи позиции. Това е така, заради влиятелния критик Едуард Ханслик (1825–1904), който твърдо стои на страната на Брамс. Консервативната музикална преса не зачита творбите на Брукнер, а след премиерата на Трета симфония от 1877 г., преминала катастрофално, съчиненията му все повече отсъстват от концертните зали. Но въпреки унижението и самотата, той продължава да пише симфонии, чувствайки именно този жанр като свое основно призвание.

Влиятелните фигури, които изиграват важна роля ситуацията около Брукнер да се промени в негова полза, са диригентите Артур Никиш (1855–1922) и Ханс Рихтер (1843–1916). Те представят не една от неговите премиери, но голямата промяна идва с първото изпълнение на Седмата симфония през 1884 г. Тя се състои в Германия, където публиката в Лайпциг я чува за първи път, а изпълнението, дарило Антон Брукнер с най-голямото признание и успех в живота му, се дължи на Гевандхаус оркестър под палката на Артур Никиш. Ханс Рихтер, който през 1881 г. е дирижирал Четвъртата симфония, се заема и с представянето на хорово-оркестровата творба „Te Deum“ от 1885 г., а по-късно дирижира и Осмата симфония през 1892 г., отново във Виена. Най-сетне композиторът има по-влиятелни последователи в столицата, а репутацията му в чужбина продължава да расте.

Обнадежден, Брукнер започва да композира своята най-амбициозна и мащабна творба – Девета симфония, с посвещение „на скъпия Бог“, но здравето му отново се влошава. Въпреки че паралелно работи и върху други по-ранни партитури, като ги ревизира, в крайна сметка успява да съчини изцяло три от четирите й части. Финалът, почти завършен в края на живота му, е бил замислен да звучи с оркестров „Химн на възхвалата“, но всъщност точно този важен откъс отсъства от партитурата. В наши дни, когато изследователите анализират симфонията, се изказват предположенията, че композиторът е починал буквално докато работи върху последните й страници и те са станали обект на кражба… Така или иначе, съществуват три великолепни завършени части от тази симфония, чието Адажио (трета част) Брукнер е описал като „сбогуване с живота“ („Abschied vom Leben“). Той казва: „Изпълних своя дълг на земята. Постигнах каквото можах и последното ми желание е да ми бъде позволено да завърша Деветата си симфония. Три части са почти завършени, Адажиото е почти завършено. Остава само финалът. Вярвам, че смъртта няма да ме лиши от писалката ми“. Години след кончината на композитора, при някои изпълнения на симфонията, вместо липсващия финал се вмъква величествения му „Te Deum“.

Множеството анекдоти и истории около Брукнер създават разнопосочни версии за неговия живот, което дълго затруднява биографите на композитора. Говори се за странен външен вид и не по-малко странно поведение, което е било характерно за него. Ханс фон Бюлов (1830–1894), първият главен диригент на Берлинската филхармония, дори го окачествява с жестоките думи „наполовина гений, наполовина идиот“… По-трудната социална адаптация на Брукнер във Виена вероятно е била продиктувана и от факта, че той пристига в големия град над 40-годишен и вече оформен от старомодната си среда. А Виена от 1868 г. е изключително динамичен и модерен център, в който точно тогава се изгражда съвременната австрийска архитектура и градът вече наброява почти милионно население. Но пътят, който извървява Брукнер, е достоен за уважение – от учител и църковен музикант (по онова време неразривно свързани в Австрия), до университетски преподавател и композитор, чиито симфонии оркестрите свирят в бляскавата зала на Музикферайн!

Духовната музика е съпътствала целия творчески живот на Брукнер. Завършвайки дните си на 72-годишна възраст, той оставя химни, псалми, мотети, кантати, реквием и няколко меси. Съчинявал е и светска хорова музика, вдъхновението за която води началото си още от детското му участие в момчешки хорове. Сред написаните около 20 песни, само няколко са издадени. А някои от нотите си, по своя собствена преценка, композиторът сам е завещал на Австрийската национална библиотека. Но най-представителния музикален портрет на неговия гений, без съмнение, рисуват мащабните му симфонични партитури.

Създател е на 11 симфонии – девет от които са номерирани, а една е останала недовършена. Четвъртата (всъщност шеста от поредицата, тъй като първите две никога не са били номерирани) е придобила особена известност и заедно със Седмата днес влиза в репертоара на почти всеки симфоничен оркестър. „Романтична“ е името, което самият Брукнер дава на творбата си от 1874 г. Повечето от симфониите му са претърпели ревизия в един или друг период, но промените в Четвъртата са по-радикални от всички останали. След финалната редакция, в новия си вид произведението е изпълнено във Виена през 1881 г., отново под ръководството на Карл Рихтер, а симфонията получава добър прием. Колкото до Седмата, то композиторът я пише през 60-те си години, когато най-накрая се чувства уверен в собствения си стил. Вероятно и затова, тази симфония от 1883 г. е била преработена само веднъж две години по-късно.

„Те искат да пиша по различен начин. Със сигурност бих могъл, но не трябва. От всички хора, Бог на мен ми е дал този талант. Пред Него трябва да се отчитам”, гласят думите на композитора. А когато Артур Никиш изнася премиерата на Седмата симфония, той казва: „От този момент считам за свой дълг да работя за признанието на Брукнер!“

Густав Малер и Вилхелм Фуртвенглер убедено прокламират симфонизма на Брукнер, но това, което казва Серджу Челибидаке сякаш напипва същината на тази музика: „В края на една симфония на Брукнер изпитваме усещане за съвършенство – усещането, че сме преминали през всичко.“

---

Юра Трошанова