Ектор Берлиоз

(11 декември 1803 – 8 март 1869)

Композитор на месец декември

3 декември 2024 г.

Безценно е мястото на Ектор Берлиоз в историята – една извънредно надарена личност на XIX век, далеч изпреварила времето си. Подобно на повечето велики хора в музиката, Берлиоз оставя след себе си партитури със смели идеи, някои от които биват прокарани за първи път. „Думата оригинал е твърде слаба и обикновена, за да опише ефекта от тези произведения, които са истински чистокръвни творения“, е написал за музиката му английският критик Едуард Холмс (1797–1859), негов съвременник. Композитор и диригент, новатор в музикалната практика, но също писател и критик, чиито литературни постижения едва ли са по-малко значими от нотното му наследство – малко музиканти някога са се отличавали във всички тези различни области, и то наведнъж.

Загърбил кариера в медицината, за да следва силната си страст към музиката, Берлиоз композира търсейки непрестанно нов изказ. Според някои, това е отличителният белег на Романтизма, а според други – знак, че той „отказва да се категоризира“. Сред най-познатите творби, създадени през 65-те години на неговия живот, са „Фантастична симфония“, Голяма меса на мъртвите (Реквием), „Харолд в Италия“ или „Проклятието на Фауст“. Сънародникът му Шарл Гуно (1818–1893) говори за неговата музика в „Ромео и Жулиета“ като за „странна, страстна и конвулсивна, която пред мен разкри толкова нови и ярко оцветени хоризонти“. А в наши дни големият диригент сър Джон Елиът Гардинър само с няколко думи успява да обрисува портрета на френския композитор: „Един музикален разбойник като Берлиоз има нужда оркестърът му да стигне до ръба – иглата да бъде забита в червената зона!“

Луи-Ектор Берлиоз е роден на 11 декември 1803 г. в Кот Сент Андре, близо до Гренобъл. Увлечен от музиката още като дете, той се научава да свири на флейта и китара, а в композирането е самоук. Вслушвайки се в желанията на своя баща лекар, Берлиоз заминава за Париж през 1821 г., за да следва медицина. Но голяма част от времето си там прекарва в Парижката опера, слушайки и опознавайки оперите на Кристоф Вилибалд Глук (1714–1787). Две години по-късно решението идва само – 20-годишният Берлиоз напуска полето на медицината, за да последва непреодолимата сила, която го влече – композицията.

През 1826 г. младият музикант се записва в Парижката консерватория. Година по-късно се случва нещо, което ще предопредели раждането на едно от най-великите му творения – среща с ирландската Шекспирова актриса Хариет Смитсън (1800–1854), от която композиторът е безутешно запленен. Този плам вдъхновява създаването на „Фантастична симфония“, чието пълно заглавие гласи: „Епизод от живота на артиста, фантастична симфония в пет части“. Така през 1830 г. в света на музиката се появява една от първите „програмни симфонии“, много по-близка до „симфоничната поема“, отколкото до жанра на самата симфония. Всяка една от петте части е придружена от описателни бележки и има свое заглавие: І-ва „Мечти, страдания“, І-ра „Бал“, ІІІ-та „Сцена в полето“, ІV-та „Шествие към ешафода“ и V-та „Сън в нощта на Сабат“. Една от най-важните идеи на Берлиоз тук е т.нар. „лайтмотив“ или повтарящата се музикална тема (мелодията на любимата), която периодично напомня за себе си. Тази симфония е написана само за два месеца от пролетта на 1830 г., а премиерата идва в края на същата година в Парижката консерватория. Независимо от големия й успех, композиторът по-късно преработва партитурата си неведнъж и онази редакция, в която „Фантастична симфония“ днес най-често се изпълнява, е тази от 1845 г.

„Фантастична симфония“, появяваща се само шест години след грандиозната Девета на Бетовен, притежава изключителен оркестров състав и всяка от петте части има своя собствена оригинална оркестрация. Това е голям симфоничен оркестър с много добавени музикални инструменти, който е изцяло новаторски за времето си – изискват се две арфи, английски рог, голям набор от ударни инструменти и пр. В мемоарите си самият Берлиоз е написал: „Някои части ми създаваха големи затруднения, но други идваха с невероятна лекота. Така Адажиото („Сцена в полето“), което винаги има такова въздействие върху широката публика и върху мен самия, ме изтощи повече от три седмици. Отказах се, след което го започнах наново два или три пъти. За разлика от него, „Шествието към ешафода“ е написано за една нощ. И въпреки това, направих много промени и в двете части, както и във всички други от произведението за период от няколко години“.

Берлиоз многократно не успява да спечели най-престижното за времето си признание за композиторско майсторство – прочутата Римска премия, присъждана от Парижката консерватория. И все пак, след няколко опита, той я получава още в младите си години за кантата „Сарданапал“, която написва за тенор, хор и оркестър през 1830 г. Според някои изследователски мнения, ярката оригиналност на неговото перо несъмнено е смущавала съвременниците му, което вероятно дава отговор защо едва след четири кандидатствания в конкурса той най-накрая бива награден.

След „Фантастична симфония“, до голяма степен с автобиографичен характер, четири години по-късно Берлиоз започва работа по „Харолд в Италия“. Симфонията за виола и оркестър от 1834 г. е замислена по молба на Николо Паганини (1782–1840), но така и никога не е била изпълнена от великия цигулар. Тя има повествователна програма с литературен произход, който е основан на поемата на Байрон „Странстванията на Чайлд Харолд“. Много по-близка до жанра на концерта, тази четиричастна творба има огромно значение за инструмента, за който е създадена – „Харолд в Италия“ се превръща в най-крупната композиция в репертоара за виола и оркестър. „Замислих идеята да напиша поредица от сцени за оркестъра, в които соло виолата да звучи като повече или по-малко активен персонаж, запазвайки присъщия си характер през цялото време. Исках да оприлича виолата на меланхоличен мечтател в духа на Байроновия „Чайлд Харолд…“, описва замисъла си Берлиоз.

През 1837 г. композиторът работи върху впечатляващата хорова творба Голяма меса за мъртвите, неговият Реквием. Тя идва като резултат от поръчка от Адриен дьо Гаспарен, френския министър на вътрешните работи тогава, който чрез подобни творчески ангажименти е възнамерявал да „възстанови престижа на сакралната музика, който тя отдавна е загубила във Франция“.

Въпреки вече изграденото си име, през 1838 г. с операта „Бенвенуто Челини“ Берлиоз претърпява провал. Докато само Увертюрата е продължила да има силно присъствие в концертната зала, както впрочем е и днес, самата опера е почти забравена. „Не мога да не призная, че тя съдържа разнообразие от идеи, енергия и изобилие, а и блясък на цветовете, каквито може би никога няма да намеря отново и които заслужават една по-добра съдба“, пише разочарованият Берлиоз.

През житейския си път композиторът често е разчитал на музикалната критика, а и на друга своя писателска дейност, за да се издържа. Щедър финансов подарък от неговия приятел Паганини му помага да осъществи плановете си за „Ромео и Жулиета“ – драматичната симфония за солисти, хор и оркестър, която композира по Шекспировия сюжет през 1839 г. „Това беше най-големият успех, който някога съм имал…“, признава самият той след премиерата през ноември същата година, когато залата на Парижката консерватория е била буквално препълнена. Типично в неговия стил, тази „хорова симфония“ представлява огромна партитура за трима солисти, три хора и симфоничен оркестър, написана е за осем месеца и е посветена на Паганини. През същата година Берлиоз бива назначен за заместник-библиотекар в Парижката консерватория и постепенно започва да се чувства все по-обезпечен финансово. Но все още продължава да изкарва прехраната си като музикален критик, което го кара да изпитва известно разочарование, че времето за собствените му композиции е твърде оскъдно.

40-те години на XIX век предлагат на Берлиоз нови шансове – турнетата из цяла Европа започват да осигуряват на композитора друг източник на доходи. Той е особено ценен като диригент в Германия, Русия и Англия. А когато представянето на „Проклятието на Фауст“ предизвиква финансови проблеми след премиерата си през 1846 г, отново концертните турнета го спасяват. Това е творбата, която самият той първоначално нарича „концертна опера“, а след това й дава съвсем друго определение – „драматична легенда“. В предговора си сам уточнява точните граници на влиянието на „Фауст“ от Гьоте, които си е позволил: „Авторът на „Проклятието на Фауст“ е заимствал от Гьоте само определен брой сцени, които биха могли да се впишат в плана, който е съставил, сцени, чиято съблазън в съзнанието му е неустоима. Но ако беше останал верен на мислите на Гьоте, щеше да си навлече укора, който няколко души вече отправиха към него (някои с горчивина), че е осакатил един паметник“.

Когато в началото на 50-те години на века ораторията „Детството на Христос“ е приета с възторг, това рефлектира положително изцяло върху финансовото състоянието на Ектор Берлиоз. Но в друг аспект, моментът е особено емоционален за него, заради скорошното голямо професионално разочарование, предизвикано от провала на „Проклятието на Фауст“ в Опера Комик. „Нищо в кариерата ми на артист не ме нарани по-дълбоко от това неочаквано безразличие…“, признава той с огромна болка. Но с „Детството на Христос“ се случва тъкмо обратното – премиерата е в Париж на 10 декември 1854 г. в зала, изпълнена до краен предел с публика. Дори се налагат повторни изпълнения и на 24 декември, когато ораторията звучи отново, викове „бис“ заглушават хоровете, а композиторът се обръща към присъстващите с призива: „Ще изсвирим творбата отново, но този път, моля ви, оставете я да завърши!“ Така, освен многобройните поздравителни писма, които валят към Берлиоз, успехът му донася и печалбата от 1100 франка.

Когато в началото на 50-те години на века ораторията „Детството на Христос“ е приета с възторг, това рефлектира положително изцяло върху финансовото състоянието на Ектор Берлиоз. Но в друг аспект, моментът е особено емоционален за него, заради скорошното голямо професионално разочарование, предизвикано от провала на „Проклятието на Фауст“ в Опера Комик. „Нищо в кариерата ми на артист не ме нарани по-дълбоко от това неочаквано безразличие…“, признава той с огромна болка. Но с „Детството на Христос“ се случва тъкмо обратното – премиерата е в Париж на 10 декември 1854 г. в зала, изпълнена до краен предел с публика. Дори се налагат повторни изпълнения и на 24 декември, когато ораторията звучи отново, викове „бис“ заглушават хоровете, а композиторът се обръща към присъстващите с призива: „Ще изсвирим творбата отново, но този път, моля ви, оставете я да завърши!“ Така, освен многобройните поздравителни писма, които валят към Берлиоз, успехът му донася и печалбата от 1100 франка.

1854-та е годината на монументалната „Троянци“ – опера, вдъхновена от епоса „Енеида“ на Вергилий. В мемоарите си – безценно свидетелство на емоционалния свят на Берлиоз – той споделя колко дълго я е обмислял: „В продължение на три години ме измъчва идеята за огромна опера, за която бих искал да напиша и либретото, и музиката“. Първото изпълнение обаче, и то не на цялата партитура, идва доста по-късно – едва през 1863 г. А само година по-рано композиторът преживява много успешен дебют в Германия, където операта му „Беатриче и Бенедикт“ е представена за първи път. Това е неговото голямо завръщане към Шекспир, защото в тази творба той се обръща към комедията „Много шум за нищо“.

„Голям трактат по инструментация и съвременна оркестрация“ е една от най-важните и влиятелни музикално-теоретични творби, завещани ни от Берлиоз. Това е труд, който претърпява няколко издания за времето между 1843 и 1855 г. Широко изучаван не само приживе, но и след смъртта му, трактатът остава ценна забележителност в самата история на симфоничния оркестър. Според британския музиколог и изследовател на френската музика Хю Макдоналд, Берлиоз е написал своя труд за оркестрацията, „защото в консерваторията никой не го е научил как да я прави“.

Въпреки обиколките из Европа и множеството концерти, към края на дните си Берлиоз се чувства самотен и се прибира обратно в Париж през 1868 г. Бракът му с Хариет Смитсън, в която е бил изпепеляващо влюбен години наред, не е продължил, а втората му съпруга е починала през 1862 г. Година след като празнува 60-ия си рожден ден, обзет от разочарование, той ще напише пропити с отчаяние думи: „Аз съм на 61 години; минали надежди, минали илюзии, минали високи мисли и възвишени концепции. Синът ми почти винаги е далеч от мен. Сам съм. Моето презрение към глупостта и низостта на човечеството, омразата ми към зверската му жестокост никога не са били толкова силни. И всеки час аз казвам на Смъртта: „Когато решиш“. Защо се бави?“… През 1867 г. композиторът преживява загубата на единственото си дете, Луис, а не след дълго завършва и неговият собствен житейски път. Ектор Берлиоз умира на 65-годишна възраст в Париж на 8 март 1869 г.

***