Макс Брух

(6 януари 1838 – 2 октомври 1920)

Композитор на месец януари

6 януари 2025 г.

Всеки би се съгласил с твърдението, че познава музиката на Макс Брух, заради едно единствено произведение – онзи емоционално обагрен Концерт за цигулка в сол минор, който трайно е залегнал в репертоара. Но ако си зададем въпроса заради какво още бихме припознали името му, тук вече отговорът не идва така бързо. А те са над 200 – произведения, за които дори и не сме чували, като например, трите му симфонии или пълната бройка на цигулковите концерти, които са също три. До ден днешен, когато са изминали малко над 100 години от смъртта на композитора, все още най-честите заглавия от сцените или звукозаписните издания остават едни и същи: Шотландска фантазия за цигулка и оркестър, Kol Nidrei за виолончело и оркестър и най-познатото – Първият концерт за цигулка. В съзнанието на Брух, обаче, се заражда едно съчетание от тембри, което малцина други композитори са разработили – между виолата и кларинета. След Моцарт и Шуман, това превръща Брух в един от осмелилите се да изведат точно тези два инструмента на преден план. И той им посвещава своите специални опуси: Осем пиеси за кларинет, виола и пиано или Концерт за кларинет, виола и оркестър. Продуктивен автор, с основание наричан „внукът на Романтизма“, чиято силно мелодична музика е незнайно защо пренебрегвана, и то не от днес. Макс Брух е автор на опери, симфонии, мащабни драматични произведения за хор и оркестър, интересни камерни творби и различен тип концерти – огромно творчество, от което, уви, познаваме нищожна част.

Макс Кристиан Фридрих Брух е роден на 6 януари 1838 г. в немския град Кьолн. Син на полицейски служител и певица, с малкия музикант се занимава първоначално неговата майка, от която получава най-ранните си уроци по музика. Смятан е за дете-чудо, а първият, който разпознава таланта му, е чешкият пианист, диригент, композитор и педагог Игнац Мошелес (1794–1870). Само на 14 спечелва престижната награда на Франкфуртската фондация „Моцарт“ и негови музикални наставници стават прочутите Фердинанд Хилер (1811–1885) и Карл Райнеке (1824–1910), композитори с изключителни качества на клавирни виртуози. След този период на обучение в Лайпциг, младият Брух се премества в Манхайм, където през 1863 г. се появява и първата му по-известна опера – „Лорелай“. Дирижирана по-късно от Густав Малер и Ханс Пфицнер, тази творба изчезва от репертоара, за да се появи отново чак към края на ХХ век. Но първият успех за композитора идва с друго произведение – през следващата 1864 г. с преработената от самия него кантата „Фритьоф“.

Кобленц, Зондерхаузен, Берлин и Бон са градовете, където немският музикант продължава кариерата си, заемайки различни постове. Преподава, дирижира и композира не само в Германия, но също така прекарва и три сезона като диригент във Великобритания. Между 1880 и 1883 г. Макс Брух е музикален директор на Кралското филхармонично дружество на Ливърпул и благодарение на тогавашните си пътувания до Шотландия, успява лично да събере онзи жив музикален материал, върху който ще конструира своята „Шотландска фантазия“ от 1880 г. Написва я за цигулка и оркестър, но за да отдаде почит към шотландските традиции в партитурата й включва и арфа. Тази четиричастна „Фантазия за цигулка с оркестър и арфа със свободно използване на шотландски народни мелодии“, както дословно е казано в заглавието, се изпълнява премиерно в Ливърпул през 1881 г. със солист знаменитият Йозеф Йоахим (1831–1907). Дирижира композиторът, който обаче не остава особено очарован от първата интерпретация на Йоахим, но това няма да промени отношението му към прочутия цигулар. В по-късни концерти и на други места, тази творба вече е в ръцете на Пабло де Сарасате (1844–1908) и отново под диригентството на автора.

Музикантът, „отговорен“ за въвеждането в цигулковия репертоар на известния Първи концерт за цигулка на Макс Брух, е именно Йозеф Йоахим. Негова е заслугата да слушаме днес и концертите на Бетовен, Брамс и Менделсон, но „най-богатият, най-съблазнителният“ от всички тях, по думите на цигуларя, е концертът на Брух. Работата върху творбата продължава дълго, между 1857 и 1866 г., а първоначалната идея на младия едва 26-годишен автор е била за съвсем друго име – „Фантазия“. По-късно Йозеф Йоахим се противопоставя на това и пише на композитора: „Намирам заглавието „Концерт“ за напълно оправдано“. След множество преработки, концертът най-сетне е завършен в познатия ни днес вид и изпълнен в окончателната си версия на 7 януари 1868 г. Следващите две творби на Макс Брух в този жанр се появяват по-късно: през 1877 г. е написан Втория концерт, а Третия – през 1891 г.

Брух никога не е харесвал пианото, което проличава и в цялото му творчество. Подчертавал е, че „цигулката може да изпее една мелодия много по-добре от пианото, а мелодията е душата на музиката“. Интересни са констатациите му и по отношение на английските оркестранти, за които е казвал: „… имаха доста ниски стандарти“. Напуснал Великобритания през 1883 г., Макс Брух отива във Вроцлав, за да дирижира симфонични концерти, което го задържа там за следващите седем години. А музикалния център, към който се насочва след това, е Берлин, където до пенсионирането си през 1910 г. преподава композиция във Висшето училище по музика. С репутация на уважаван учител, негови ученици стават италианецът Оторино Респиги (1879–1936), виенският композитор Оскар Щраус (1870–1954) и едно от най-големите имена в английската музика – Ралф Воън Уилямс (1872–1958).

Като произведения в трилогия – така са били замислени най-напред трите симфонии на Макс Брух. Твърде слабо познати в наши дни, те са композирани в периода между 1868 и 1882 г. Първоначалният замисъл е за цикъл от три симфонични партитури, но впоследствие всяка от тях заживява свой собствен живот. За съжаление, в съвремието ни те се изпълняват и записват рядко, а сред изданията и на трите опуса в комплект се откроява работата на немския диригент Курт Мазур (1927–2015) заедно с Гевандхаус оркестър Лайпциг.

В по-късната музикална епоха, когато двойните концерти вече представляват все по-рядка ценност, именно в наследството на Брух се откриват точно такива творби. Малко след 1910 г. един след друг се появяват: Концертът за кларинет, виола и оркестър (1911), написан за неговия син Макс Феликс Брух, талантлив кларинетист, и Концертът за две пиана и оркестър (1912). Когато за първи път е изпълнен Двойния концерт за кларинет и виола в ми минор, критиката е безпощадна, а произведението е описано като „безобидно, слабо, невълнуващо, преди всичко твърде сдържано и ефектът му е неоригинален“. Предполага се, че подобна оценка е свързана с вече променената атмосфера в музикалния свят, поради други събития – премиерите в Париж на дръзките балети на Игор Стравински, за които всички говорят: „Жар птица“ (1910), „Петрушка“ (1911) и „Пролетно тайнство“ (1913). Но Макс Брух никога не е бил революционер или модернист, той е един закъснял романтик, благоговеещ пред Менделсон и Шуман, и останал в сянката на Брамс…

Интересна и някак сходна е съдбата и на двата „двойни“ концерта, тъй като и двете партитури са възпрепятствани в годините след своето създаване. Нотите на Двойния концерт за кларинет и виола са публикувани много по-късно – първото издание идва чак през 1942 г., т.е. 22 години след смъртта на композитора. Било е необходимо откриването на оригинала с автограф на автора, за да може той да бъде включен в общото издание с всички негови съчинения – и това се осъществява едва през 1991 г. А другата „двойна“ творба – Концертът за две пиана и оркестър е била написана за американско клавирно дуо, което винаги я е изпълнявало само в съкратена редакция. В оригиналната си версия произведението излиза чак през 1976 г.

В последното десетилетие от живота на композитора се зараждат великолепни шедьоври, като например, Романс за виола и оркестър или Сюита за орган и оркестър. Сред тези зрели примери е и камерната композиция Осем пиеси за кларинет, виола и пиано от 1910 г., отново посветена на неговия син-кларинетист. Историята и на тези пиеси буди интерес, защото първоначално е трябвало да включват и арфа, като четвърти инструмент. Но след дискусии с издателя на Брух, идеята за арфата бива изоставена, но пък пиесите се сдобиват с алтернативни партии за цигулка или виолончело, разработени с търговска цел. Оригиналният ръкопис е изгубен, но автентично копие на нотите се съхранява в Архива на Макс Брух в Университета в Кьолн, родния град на композитора.

Някои хорови произведения, за които днес не знаем почти нищо, по времето на Брух са се радвали на добра популярност. Това са мащабни творби, като ораторията „Одисей“ от 1872 г. или кантатата „Огненият кръст“ от 1889 г., чиято Ave Maria често се изпълнява самостоятелно (включително и в адаптацията й за чело и оркестър). А с появата на „Kol Nidrei“ („Кол Нидрей“) през 1880 г. с подзаглавие „Адажио върху еврейски мелодии за виолончело и оркестър“, се ражда една от най-прочувствените духовни композиции на тази епоха. Въпреки че самият Брух е протестантски християнин, той създава тази творба специално за еврейската общност в Ливърпул, когато пребивава в английския град. Вдъхновението идва от две традиционни еврейски мелодии – първата е свързана с еврейската служба в нощта на Йом Кипур, най-значимия юдейски празник, а втората е откъс от музиката към поема на лорд Байрон. За голямо съжаление, успехът на тази творба носи на композитора много повече неприятности, отколкото радост. Заради нея се налага предположението, че Брух е от еврейски произход, въпреки че няма подобни доказателства в неговото родословие, а и самият той е отричал. И все пак, докато в Германия нацистката партия е на власт, макар и години след смъртта му, неговите произведения са почти лишени от достъп до концертните зали. Причина за това е и нескритата еврейска тематика в творбите му, а резултатът се оказва пагубен – в много отношения Брух е почти забравен в немскоговорящите страни.

Животът на Макс Брух завършва в Берлин на 2 октомври 1920 г., когато композиторът е на 82-годишна възраст. Измъчван е от разочарование в последните си години, заради възприемането на музиката му все повече като старомодна. И макар че днес се възхищаваме най-силно на неговия Първи цигулков концерт, то самият автор си отива от света дълбоко несъгласен с това. Защото е убеден, че тази безкрайна популярност е за сметка на всичко останало, което е създал и дори сам прогнозира:

„Моите творби ще бъдат все по-пренебрегвани… докато аз ще бъда запомнен главно с това, че написах своя Концерт за цигулка в сол минор“.