Луиджи Бокерини

(19 февруари 1743 – 28 май 1805)

Композитор на месец февруари

5 февруари 2025 г.

Роден в италианския град Лука на 19 февруари 1743 г., Луиджи Бокерини е прекарал по-голямата част от живота си в Мадрид, отколкото в родната си Италия. Този съвременник на Хайдн и Моцарт дори написва няколко творби, с които ярко и картинно запечатва в звук Испания през 18 век. Животът там го провокира да сътвори един самобитен стил на композиране – различен от страстта към операта на неговите сънародници, но и от доминиращата камерна музика на Австрия. Виолончелистът Бокерини е бил истински виртуоз, прочут с невероятната си техника на свирене и неизбежно свързан с усъвършенстването на инструмента. Но въпреки извоюваната слава заради композиционния му дар, светът сякаш го забравя след неговата кончина – композиторът умира през 1805 г. и оттогава, с малки изключения, угасва и споменът за него. Ръкописите му остават разпръснати из цяла Европа и едва през последните десетилетия се внася повече яснота в съхранението им. Интересът към тази музика обаче нараства, заради все повечето любопитни музиканти и изследователи, които с любов към музиката му вдъхват нов живот на неговите ноти.

Наследството на Бокерини е огромно, но далеч не всичко е достигнало до наши дни. Хиляди нотни текстове са останали разхвърляни през годините и вероятната причина за това е в безуспешните опити на самия автор да ги систематизира. Трябвало е да изминат векове, докато най-сетне се появи един ревностен изследовател с афинитет тъкмо към неговата музика – френският музиколог Ив Жерар (1932–2020). Той полага големи усилия в каталогизирането на нотите, особено след като част от тях претърпяват сериозни щети по време на Гражданската война в Испания (1936–39). В резултат на тази усърдна работа, през 1969 г. е издаден каталог от 700 страници, описващ прецизно творбите на италианския композитор. Ето защо, днес всяко произведение е обозначено с буквата „G“, използвана заради фамилното име на автора на каталога (Yves Gérard). За заслугите си спрямо Бокерини, Ив Жерар бива наречен „Кьохел на Бокерини“, по аналогия с прочутия Моцартов каталог, изготвен от Лудвиг Кьохел.

Стотици ансамбли за различни инструменти, които впечатляват с прекрасните си темброви комбинации, концерти, сонати, дори и духовни творби – творчеството на Луиджи Бокерини е красноречив пример за изобретателността на един композитор-инструменталист. И не е тайна, че той е силно пристрастен към своя инструмент – виолончелото, на което дори в симфониите си придава изявена роля. Написал е стотици различни по състав квинтети, най-често с добавено второ виолончело (което се смята за изцяло негова заслуга в жанра), включително флейтови, китарни и клавирни квинтети. Огромен брой квартети за различни инструменти, дуа, триа, секстети, октети, множество сонати (за чело, цигулка, клавир) и пр., ще отриете дори и вокална музика – концертни арии и дуети.

Инструменталното наследство на Бокерини е впечатляващо с мащаба и разнообразието си, но той пише и литургични съчинения, оратории, кантата, както и творби за сцена. Откроява се една балетна композиция (Ballet Espagnol) и една сарсуела – „Клементина“, смятана за единственото негово пълно сценично произведение (с премиера през 1786 г. в Мадрид). И жанра на симфонията му е близък – тук партитурите наброяват трийсетина, а прочутите му концерти за виолончело (първоначално 12, от които в съвременния репертоар влизат четири), са може би най-често свирените днес. Написал е концерти и за други инструменти, предназначени за цигулка, пиано, флейта, арфа. Но преобладаващото число композиции са посветени на любимото му виолончело, което е владеел на изключително ниво.

И все пак, съществува една единствена пиеса, която изниква мигновено в съзнанието на широката публика до името на Бокерини – неговият Менует. „Менует от Бокерини“ – това е синоним на галантния и елегантен стил на музикалния класицизъм, чийто оригинал, всъщност, много рядко се изпълнява. А той идва от Струнния квинтет в ми мажор, G.275 (за 2 цигулки, виола и 2 виолончели, оp. 11, No. 5) и звучи в третата част – Менует. Композицията е написана през 1771 г. и издадена около 1775 г., а до ден днешен тази трета част е претърпяла десетки превъплъщения за различни инструменти и ансамбли, включително и за глас. Менуетът е използван във филми и телевизионни продукции, но когато американският музикант Боби Макферин направи своята вокална версия, имитирайки с гласа си мелодията на Бокерини (в записа с Камерния оркестър „Сейнт Пол“, 1995), светът припозна творбата като истински хит! Този безкрайно известен Менует може да бъде открит и в още най-разнообразни аранжименти, съществуват също издания за пиано, мандолина, акордеон, саксофон, та дори и версия за хор, с добавен латински текст.

А тук може да чуете оригинала на творбата с автентични за епохата музикални инструменти – изпълнение на италианския ансамбъл Europa Galante:

Луиджи Бокерини е син на музиканта Леополдо Бокерини (1712–1766) от Лука, чиито умения са били на певец, челист и контрабасист. Това осигурява на малкия Луиджи, а и на неговите братя и сестри, да израсне в музикална среда и талантът му да не бъде пренебрегнат. Първият му учител е неговият баща, а впоследствие получава цялостно музикално обучение от композитора Доменико Франческо Ванучи (1718–1775), който служи в местната катедрала на Лука. 13-годишен, Бокерини е изпратен в Рим, за да учи при известния виолончелист и композитор Джовани Батиста Костанци (1704–1778) и приблизително по това време малкият челист за първи път излиза пред публика. Възприет е като извънредно надарен музикант и получава възможност да свири във Виена заедно с баща си, а по-късно започва да изпълнява и свои собствени композиции на концертите си.

Малко след като е навършил 20, Бокерини се завръща в Лука, където в продължение на няколко години композира предимно вокална музика. Написва двете си оратории и единствената си кантата, но междувременно, вкусът му се развива и променя. Все по-осезаемо неговото професионално любопитства го води към камерната музика – пътува до Милано, за да организира и участва в първите изпълнения на свои творби (струнен квартет през 1765 г.), заедно с фигури като Пиетро Нардини, Филипо Манфреди и Джузепе Камбини. Изнася концерти с именития Джовани Батиста Самартини (1700–1775), най-влиятелният композитор на инструментална музика по това време в Италия. А заедно с цигуларя Филипо Манфреди, негов приятел от Лука, се насочват към Лондон, Ница и Париж за серия концерти. През този активен концертен период младият Бокерини издава някои нови творби, като например, набор от шест струнни квартета и сборник с триа за две цигулки и виолончело, датиращи от 1761–62 г.

70-те години на 18 век са преломни в живота на Бокерини – назначен е в Испания на служба при инфанта Луис Антонио, брат на испанския крал, на длъжност едновременно като виолончелист и като композитор. Щедро възнаграден в двора на своя покровител, пред Бокерини се разкрива не само период на финансова сигурност, но и едно ново високо ниво на престиж. Така, подобно на Хайдн, той получава шанса да работи под покровителството на фигура с огромни финансови ресурси и голяма любов към музиката. Освободен от материални грижи и в благодатна за изкуството атмосфера, това му дава възможност да се посвети изцяло на композирането през следващите 15 години.

В този период се ражда едно от най-ярките му произведения – добре известният днес квинтет „Нощна музика по улиците на Мадрид“ (La Musica Notturna delle strade di Madrid) ор. 30 № 6, G 324, създаден около 1780 г. Но странното е, че самият композитор е намирал тази музика за несъстоятелна извън пределите на Испания, за което свидетелстват неговите думи: „Произведението е абсолютно безполезно, дори нелепо извън Испания, защото публиката не може да се надява да разбере значението му, нито изпълнителите да го изсвирят така, както трябва“. Това е и причината квинтетът да не бъде издаден, докато Бокерини е бил жив, въпреки голямата му популярност в пределите на Испания. Малко по-късно се появява и друга позната в наши дни творба – Китарният квинтет в ре мажор, G.448, достигнал до нас под името „Фанданго“ (Del Fandango), плод на една от многото транскрипции за китара, които самият композитор е правил върху собствените си музикални теми от други творби.

Паметникът на композитора пред консерваторията „Луиджи Бокерини“ в Лука, източник: turismo.lucca.it

За съжаление, последното десетилетие на 18 век е по-слабо изследвано по отношение на живота на композитора. Предполага се, че е прекарал голяма част от това време в Германия в двора на Фридрих Вилхелм II (1744–1797), за когото е известно, че са писали Моцарт и Бетовен. А според някои по-актуални изследвания върху живота на Бокерини, през този период той вероятно е останал в Испания. Добрите дни изтичат и за него настъпват трудности, особено след смъртта на германския му покровител – пруският крал е бил известен любител виолончелист, флейтист и голям привърженик на изкуствата. Препитанието на композитора става все по-несигурно и той може да разчита единствено на пенсията, отпусната му от краля на Испания, включително и на някои нередовни доходи от неговия френски издател Игнац Плейел (1757–1831).

В началото на новото столетие (19 век) Бокерини претърпява тежки лични удари, като загубва последователно децата си и съпругата си. Последните му години са белязани от крайна бедност и здравословни страдания. Умира на 28 май 1805 г. и е погребан в Мадрид, а едва през 1927 г. тленните останки на композитора са преместени в Италия, за да почиват в църквата „Сан Франческо“ в родния му град Лука.

Донякъде засенчен от своя знаменит съвременник Йозеф Хайдн (1732–1809), фигурата на Луиджи Бокерини се оказва основополагаща, особено за виолончелото и пътя, по който свиренето на инструмента еволюира. И тъкмо защото са писани от виртуозен виолончелист, творбите му често боравят с техники, които предизвикват дори и най-завършения изпълнител! Но все пак, името на Бокерини е останало в историята заради композиционните му качества: една красива сплав между стила на неговата епоха – класицизма и темперамента на Средиземноморието.

Големият холандски виолончелист Анер Билсма (1934–2019) нарича Бокерини „първият импресионист“ и описва музиката му като „настроение, цвят“. Той казва: „Не съществува лош Бокерини, както няма и лош Бах. Подобно на Бетовен, Бокерини винаги е само той“. И за да бъде още по-красноречив, в свое интервю челистът цитира думи на френския цигулар и композитор Жан Батист Картие (1765–1840), на когото принадлежи следната мисъл:

„Ако Господ Бог искаше да общува с човечеството, той би използвал симфония на Хайдн. Но ако искаше да слуша музика за себе си, без съмнение би избрал музиката на великия Бокерини“.