Морис Равел 

(7 март 1875 – 28 декември 1937)

Композитор на месец март

4 март 2025 г.

Равел е много повече от своето „Болеро“, както и самият той някога е смятал. Френският композитор е източник на перфекционизъм, ненадминато умение за оркестрация, но също и едно безгранично въображение. Според Игор Стравински, Равел е единственият човек, който веднага разбира музиката. Композирал е в много жанрове: балетна музика, концерти за пиано, клавирни пиеси, камерна музика, вокални творби, опери, но без симфонии или религиозни произведения. Стилистично Равел често е поставян на едно място заедно с Дебюси – като импресионисти, но това е етикет, който и двамата не са приемали. Композитор, пианист и диригент, който казва: „Единствената любовна афера, която някога съм имал, бе с музиката“.

Морис Равел е роден на 7 март 1875 г. в Сибур, неголям град в югозападна Франция, близо до границата с Испания. Неговият баща е родом от Швейцария, а майка му има баски произход, с което се обяснява и силното привличане на композитора към испанския дух в по-късните му години. Семейството се премества отрано в Париж, а малкият Морис започва уроци по пиано на 7-годишна възраст, пет години по-късно и по хармония. Влиза в Парижката консерватория през 1889 г. като 14-годишен младеж, за да учи пиано в нейния подготвителен клас.

През 1895 г. решението да се заеме сериозно с композиция сякаш назрява все повече и тогава се появява една от най-ранните му известни творби за пиано – Античен менует (Menuet antique) – първата негова творба, чиито ноти биват издадени. Пиесата е създадена в почит към Еманюел Шабрие (1841–1894), насърчавал ранните композиционни опити на младия музикант, а самият Равел го е смятал за „най-дълбоко личния, най-френския сред нашите композитори“. Едновременно с това, тази композиция намира място и сред онези клавирни опуси, които много по-късно ще бъдат гениално преработени за оркестър – през 1929 г. Menuet antique се превръща в оркестрова партитура. Тази музика говори и за едно дългогодишно приятелство – между композитора и изявения пианист Рикардо Винес (1875–1943), който не само я представя премиерно, но е първият изпълнител и на други творби на Равел.

В Парижката консерватория Морис Равел остава до 1905 г. и в този период се раждат някои от най-добрите му произведения, които днес за нас са шедьоври. Сред тях са: „Павана за една починала инфанта“ (също сполучливо оркестрирана по-късно), Сонатината за пиано и неговият единствен Струнен квартет. Тези композиции, особено последните две, показват удивителното ранно майсторството, с което разпознаваме изобщо почерка на Равел. И точно това доказва една често застъпвана теза, че Морис Равел е един от редките примери в историята, когато ранните произведения на един автор изглеждат едва ли не по-зрели от творбите на неговата действителна житейска зрялост. В тези младежки години той учи композиция при Габриел Форе  (1845–1924), а негов учител по контрапункт е Андре Жедалж (1856 –1926) – и двамата припознати от самия Равел по-късно като влиятелни фигури в собствения му живот.

„Той беше умът на изобретателя par excellence. Той беше велик експериментатор. Просто и гениално, Сати посочваше пътя, но щом друг музикант поемеше по същата следа, Сати веднага променяше своя курс и без колебание откриваше друг начин да експериментира; така той стана вдъхновител на безброй прогресивни тенденции“.

Периодът в консерваторията е свързан и с няколко опита за спечелване на така желаната „Римска премия“. Произведенията, с които Равел е кандидатствал за престижната награда, са били оценявани все като твърде „напреднали“ от най-консервативните членове на журито. Ситуацията около неговото постоянно отхвърляне дори предизвиква скандал и в крайна сметка, композиторът се отдръпва.

През 1909 г. Равел получава покана да напише мащабна творба за „Руските балети“ на театралния и балетен импресарио Сергей Дягилев. Така започва работата му върху балета „Дафнис и Хлое“, която завършва около три години по-късно. Предназначен за голям оркестър и хор без думи, този балет за Равел е по-скоро „хореографска симфония”, от чиято пищна партитура той създава две оркестрови сюити, които могат да се изпълняват самостоятелно и без хор. По това време светът на музиката кипи, раждат се революционни идеи и Морис Равел се среща с Игор Стравински (1882–1971), за първи път чува и експресионистичните творби на Арнолд Шьонберг (1874–1951). А когато през 1910 г. се създава Независимото музикално общество (Société Musicale Indépendante), Равел, заедно с учителя си Габриел Форе и Флоран Шмид (1870–1958), е сред учредителите. Така под негова егида се изпълняват нови произведения на съвременни композитори, включително и на Сати, в благоприятна за изкуството атмосфера, макар и понякога с пламенни дебати.

По време на Първата световна война и след като Франция обявява обща мобилизация, композиторът се записва в автомобилния транспортен корпус. Ще се завърне към творчеството си чак след 1918 г., завършвайки прочутия си „Валс“ отново за Дягилев. Тогава започва работа и върху втората си опера „Детето и чудесата“, но преди това, началото на войната през 1914 г. сварва Морис Равел в процес на композиране на друга творба – неговото Клавирно трио. „Работя върху триото с увереността и яснотата на луд човек“, пише Равел само дни след влизането на Франция във войната, в началото на август същата година. На своя приятел Игор Стравински той споделя: „Идеята, че трябва да замина веднага, ме принуди да свърша работа за пет месеца само за пет седмици!“, а в друго писмо пише: „Никога не съм работил с по-безумна и по-героична интензивност“. Триото е завършено в края на същия месец, а премиерата идва през януари 1915 г. в Париж, където неговият италиански колега и приятел Алфредо Казела (1883–1947) сяда на пианото в клавирната партия.

Военните задължения на Равел – като шофьор на камион в тила и дори на фронта, в никакъв случай не са били безопасни или на сигурен терен. През март 1916 г. той е изпратен на фронтовата линия във Вердюн, транспортирайки бензин и други боеприпаси. „Ден и нощ без светлини по невероятни пътища с товар, двойно по-голям от възможностите на моя камион. И въпреки това, трябваше да бързам, защото се намирах в обсега на оръжията“, пише той. Когато избухват военните действия, френският композитор е почти 40-годишен и вече известно име, което предполага, че би могъл и да избегне военната служба. Ето какво казва по този повод Стравински: „На неговата възраст и с името си, той можеше да отиде на по-леко място или да не прави нищо“. Равел, обаче, очевидно е бил с друга нагласа, а един наблюдател дори го описва като „дребен човек от стомана“. Композиторът заминава на фронта с ясното съзнание какво би могло да се случи, затова и гледа на Клавирното си трио като на свое „посмъртно произведение“. За щастие, съдбата му не е такава и той излиза от армията предсрочно през 1917г., страдайки от различни заболявания, депресиран и слаб.

„Гробът на Купрен“ е композицията, която Морис Равел завършва в годината, когато вече не е на фронта – 1917-та. Донякъде възстановил здравето и силите си, композиторът посвещава шестте й части на свои приятели, които е загубил във войната. Но въпреки тежкия повод, музиката му не е наситена с тъга и думите, с които той обяснява това са: „Мъртвите са достатъчно скръбни в своето вечно мълчание“.

След края на Първата световна война Равел създава някои от важните си камерни творби, сред които: Соната за цигулка и виолончело, камерният оригинал на рапсодията „Циганката“ за цигулка и пиано и Соната за цигулка. Вече е обогатил клавирната съкровищница със своите ранни композиции „Огледала“ от 1905 г. или „Гаспар на нощта“ от 1908 г., но тепърва идва ред на двата концерта за пиано. От ноември 1927 г. до април 1928 г. Морис Равел е на турне в Северна Америка като пианист и диригент, и споделя впечатленията си в многобройни писма до приятели и семейството си – най-вече от невероятния джаз, който открива там. Започва да пише Концерта за пиано в сол мажор през 1929 г. и го завършва през 1931 г., вдъхновен от това американско турне, което освен че го зарежда творчески, затвърждава и репутацията му на един от най-великите живи композитори в света. Концертът за лява ръка в ре мажор е също започнат през 1929 г., но работата по него приключва малко по-рано – през 1930 г. Творбата е по поръчка на известния концертиращ пианист Паул Витгенщайн (1887–1961), загубил дясната си ръка по време на Първата световна война. Подготвяйки се за тази партитура, Равел изучава чужди творби с подобно предназначение (за изпълнение от една ръка), написани от Сен-Санс, Скрябин или някои обработки на Леополд Годовски върху Шопен. Цялостното си разбиране за жанра на инструменталния концерт Равел обобщава в думите: „Музиката на един концерт, според мен, трябва да бъде безгрижна и брилянтна, а не да се стреми към задълбочаване или драматични ефекти“.

„Болеро“ – емблемата на творчеството на Морис Равел, идва сравнително късно в неговия живот. От страна на прочутата балерина Ида Рубинщайн той получава поръчката, а сюжетът на балета е кратък и представя образа на танцьорка в испанска страноприемница. Музиката продължава едва около четвърт час, а описанието на Равел е пестеливо: „Това е танц в много умерено темпо, съвършено непроменящ се както като мелодия, така и като хармония и ритъм, при това ритъмът непрекъснато се отмерва от барабан. Единственият елемент на разнообразие внася оркестровото „кресчендо“. Морис Равел се е съгласил да напише балетна партитура с испански привкус още преди американското си турне и първоначалната идея е била да направи оркестрова версия на сюитата за пиано „Иберия“ от Исак Албенис. Но планът се променя и творческата фантазия на композитора се разгръща в съвсем друга посока – за произведение „без форма“. „Болеро“ е завършено през октомври 1928 г. и балетната версия се играе премиерно през ноември в Парижката опера, където публиката реагира бурно – с викове, тропане, крясъци и аплодисменти. Премиерата на концертната версия идва по-късно – тя е на 11 януари 1930 г. с Оркестър „Ламурьо“, под диригентството на самия Равел. Както често се случва в историята на изкуството, най-популярното творение на един автор – според вкуса на публиката, далеч не съвпада с вижданията на самия автор. Равел не прави изключение – той остава изненадан, а и донякъде подразнен, от твърде голямата популярност на неговото „Болеро“. Приписват се няколко фрази на Равел, които той вероятно е признал пред свои колеги и една от тях, изказана пред композитора Артур Онегер (1892–1955), е следната: „Написал съм само един шедьовър – Болеро. За съжаление, в него няма музика“.

Поради големия брой произведения за пиано, които Равел е пренаписал за оркестър, имаме уникалната възможност да видим как е работил умът му и „Майка ми гъската“ е едно от тях. Първоначално композирана като сюита от пет части за клавирно дуо през 1908 г., скоро след това тя вече е оркестрирана, а по-късно превърната в балет с още добавени части. Това е музика, която блести с въображението си и особено подходяща за детското ухо, какъвто е и нейният замисъл. Равел е вложил огромната си звукова фантазия и в една чужда композиция – пиесите за пиано в цикъла „Картини от една изложба“, написани от Модест Мусоргски (1839–1881) през 1874 г.