Франц Лехар 

(30 април 1870 – 24 октомври 1948)

Композитор на месец април

4 април 2025 г.

Трудно е да си представим как един композитор на оперети някога е започнал като военен музикант. Но животът на Франц Лехар е доказателството за това – първоначално цигулар, а после капелмайстор на военни оркестри, неговият талант еволюира, за да се разрасне до блестящ автор на музика за сцена. „Незабравими мелодии, които се превърнаха в символ на виенската звукова култура“, отбелязват Виенските симфоници, пред които самият Лехар е излизал над 20 пъти с палка в ръка. С гарантирана репутация като майстор на съживената от него оперета, композиторът има огромна заслуга и за виенската развлекателна музика. Лехар оставя около 40 оперети, приблизително 65 валса и 50 марша, но най-важното качество на неговата музика е, че успя да завладее не само Европа в началото на ХХ век, а и целия свят. Реформирайки избледнялата по това време виенска оперета, Лехар е притежавал талант, към който дори съвременникът му Пучини е изпитвал безусловно възхищение.

Франц Лехар се ражда на 30 април 1870 г. в Комаром, малко градче край река Дунав на границата между днешна Унгария и Словакия (част от Австро-Унгарската империя, а днес Комарно в Словакия). Неговият баща е валдхорнист и военен капелмайстор, чиито задължения са го отвеждали в Прага, Виена, Будапеща и Сараево. Така синът, който носи същото име като своя баща – Ференц (на немски Франц) израства сред звуковата атмосферата на фолклорната музика, огласяща Централна и Източна Европа. Само на 12 години той вече се записва в Пражката консерватория, след като преди това е учил в гимназия в Будапеща. В консерваторията е обучаван от големи имена – по цигулка от чешкия цигулар Антонин Беневиц, по теория от композитора Йозеф Фьорстер, а подкрепа и насърчение в композицията получава от самия Антонин Дворжак. Освен това, младият Лехар взема частни уроци и от композитора Зденек Фибих.

След 1890 г. младият Лехар тръгва по стъпките на баща си, ставайки полкови диригент, пътува много и едновременно композира маршове, танци, песни. След като е бил част от военния оркестър на 50-ти пехотен полк във Виена, ръководен от баща му, през 1890 г. получава позицията на капелмайстор в Лученец, на която остава до средата на 90-те години. Така започва дългата 12-годишна кариера на бъдещия оперетен гений в света на военните оркестри, по време на която той на няколко пъти е сменял мястото си на пребиваване. Лученец, Пула, Триест, Будапеща и Виена се все посоките в младежкия период на Лехар, когато дългът на военен музикант го зове в различни точки из Европа. До голяма степен, тези позиции на военен капелмайстор са били и определящи за избора му на жанр, в който да композира. Но амбицията за по-сложни и майсторски партитури не го напуска и тъкмо тя го води към голямата европейска оперна сцена. Желанието да се наложи като композитор все повече надделява, а това за Лехар е означавало освобождаване от тежестта на военната служба. Писмо на младия Франц до родителите му свидетелства тъкмо за този стремеж – той приравнява службата като военен капелмайстор с „робство“ и се надява на пробив на театралната сцена.

През 1895 г. се появява първата му опера „Кукувицата“, поставена само година по-късно в Лайпциг, а след това и в Будапеща, Бърно и Виена. Но нейният успех не е чак толкова голям, че да позволи на композитора да загърби военната служба. Повратната точка идва в началото на новия век – през 1902 г., когато Лехар написва изключително успешния си валс „Злато и сребро“, създаден по поръчка специално за светски бал във Виена. Тогава все още действащ капелмайстор на 26-ти полк във Виена, композиторът е помолен от австрийската принцеса Метерних да съчини „нещо особено фино“ за нейния предстоящ бал, наречен „Злато и сребро“. Тази поръчка продължава една стара виенска традиция, датираща от Йозеф Ланер и Йохан Щраус-баща, на т.нар. „едноименен валс“, който получава не само името си от важния повод, за който е композиран, но и своята премиера.

На 32 години Франц Лехар най-сетне успява да се откъсне от военните оркестри и да започне да се издържа от композиране и дирижиране. Затворил страницата на своята 12-годишна военна кариера, той отваря нова глава в живота си – тази, с която ще бъде запомнен – като извънредно талантлив оперетен композитор. И само три години след успеха на „Злато и сребро“, ще композира най-значимото си произведение – „Веселата вдовица“, вероятно оперетата с най-дълъг сценичен живот.

„Веселата вдовица“ е създадена в края на 1905 г., когато Лехар е 35-годишен и вече е диригент в известния Театър Ан дер Вин, където се състои и премиерата. Играна при огромен успех, първата постановка е имала 483 представления, още преди да тръгне на турнета из различни места – Берлин, Лондон, Париж, Ню Йорк или почти навсякъде, където е възможно да се наеме трупа за оперетно представление. През 1907 г. „Веселата вдовица“ е била представена в Буенос Айрес на няколко различни места и на различни езици, а десетилетия по-късно дори и Холивуд поема славата й, като прави комерсиални екранизации. За началото на ХХ век мащабът на успеха, който генерира „Веселата вдовица“, изпреварва всичко създадено дотогава, за да се превърне в най-успешния музикално-театрален продукт, който Виена може да си позволи да изнесе. През първите няколко десетилетия от живота на оперетата тя е преведена на над 20 езика, играна е в театри по целия свят, създава се своеобразна международна сензация, която бива наречена „Мания по вдовицата“. През 70-те години режисьорът Ингмар Бергман не само поставя оперетата на сцена, но е искал да направи и своя собствена филмова версия, до чиято реализация обаче не се стига. А самият Лехар казва по-късно: „С „Веселата вдовица“ аз намерих своя стил, към който се стремях в предишните си произведения“.

„Граф фон Люксембург“ от 1909 г. е следващото оперетно заглавие, което Франц Лехар пише и творбата също е съпроводена от сериозен успех. Премиерата отново е в Театър Ан дер Вин под диригентството на самия композитор, а за успеха свидетелства и статията, която виенският ежедневник „Ди Цайт“ („Die Zeit“, Wien) публикува след премиерата: „Този ​​път Лехар е разпръснал дарбите си с щедра ръка… Лехар разпалва оркестъра и певците с ентусиазъм. И след всички изпълнения, имаше безброй одобрителни възгласи!“ През следващата година композиторът продължава уверено с „Циганска любов“ (1910 г.) и сякаш навлиза в един нов период, устремен все повече да разширява границите на оперетния жанр.

Благодарение на едно единствено свое заглавие – „Веселата вдовица“, Лехар печели слава, престиж и подобрява значително финансовото си състояние. Всичко това ще му донесе по-висок стандарт на живот, повече възможности и добро уединение за композиране. 11 години след успеха на „Веселата вдовица“ той купува красива вила в неокласически стил на самата река Траун в Бад Ишъл, която се превръща в неговия най-важен творчески дом. Възхитен от мястото, още през 1901 г. той посещава за първи път балнеоложкото градче като военен капелмайстор и там дори среща бъдещата си съпруга Софи. Композиторът купува имота и той се превръща в лятната му резиденция, където прекарва почти всяко лято до деня на смъртта си през 1948 г. Неговото завещание запечатва изричното му желание – записано е, че Лехар оставя вилата на града Бад Ишъл, а изискването е имотът да се превърне в музей. Така и става. Днес там се съхранява роялът Steinway, на който е композирал, бюрото му в големия кабинет, непокътнати са витрините с подаръци и дребни предмети от цял ​​свят, ноти, партитури, писма, а повече от 100 картини и множество мебели все още напомнят за присъствието на великия композитор.

През следващите години Лехар създава още няколко от най-прочутите си оперетни творби, много от които се поставят и днес: „Синята мазурка“, „Фраскита“, „Кло-Кло“, „Паганини“, „Царевич“, „Страната на усмивките“, „Джудита“. С „Паганини“ от 1925 г. започва новата поредица от успехи, които на практика документират „артистичния ренесанс“ и вече променения стил на Лехар. „Страната на усмивките“ от 1929 г. покорява със сблъсъка на различни националности (Европа и Китай) и многото музикални светове, с които борави Лехар, а „Джудита“ от 1934 г. той композира в осезаемо по-голям мащаб, спрямо предишните му оперети. Тя е последната и най-амбициозна творба на композитора, онова негово произведение, което най-силно се доближава до истинската опера. „Джудита“ е била и личната фаворитка на самия Лехар и включва незабравимата сопранова ария на главната героиня („Meine Lippen, sie küssen so heiß“), която не слиза от репертоара и днес. Първото изпълнение, дирижирано от композитора и радващо се множество излъчвания по радиото, е посрещнато добре от публиката, но не и от пресата, която критикува творбата.

Песенни цикли, симфонични поеми, увертюри, пиеси, музика за пиано – Франц Лехар далеч не е съчинявал единствено оперетни творби, но повече от произведенията му до 1925 г. са почти забравени днес. През 1935 г. той основава и свое издателство („Glocken-Verlag“), което ръководи с голяма ангажираност, преговаряйки лично за възнагражденията с театрите, организирайки изпращането на партитурите и пр.

През почти целия си живот композиторът остава отдаден на своите оперети и някои от тях са се родили в лятното му имение в Бад Ишъл. Общо 46 години от неговия живот преминават на това красиво място, за което самият той е споделял: „… в Ишъл винаги имам най-добрите идеи…“ Интересен факт от живота на Лехар е, че той не е оставил незавършени произведения, за разлика от повечето си колеги-композитори от която и да е било епоха. Всичко, което е смятал за достойно да бъде издадено, е било публикувано през живота му. Арии, дуети, ансамбли – всяка от оперетите на Лехар притежава поне няколко от тях, които от създаването си се радват на искрената любов на публиката. Някои от оперетите му са филмирани и това се отнася далеч не само до „Веселата вдовица“ с нейните многобройни адаптации – след премиерата на „Страната на усмивките“ през 1928 г. тя е превърната във филм две години по-късно и отново след това пренесена на голям екран през 1952 г.

Приятелството между Лехар и Джакомо Пучини започва с първото следвоенно посещение на Пучини във Виена през 1920 г. „Не мога да ви опиша колко се радвам, че се запознах с вас отблизо и ми позволиха да се възхищавам на вашата доброта и мелодиите на вашата музика, която завладява света“, казва Пучини след запознанството на двамата композитори. Но същевременно, през целия си живот Лехар е страдал от дръзкото отхвърляне и дори презрение от страна на Рихард Щраус, който говори за оперетния композитор като за „опасността, която заплашва цялото ни културно ниво…“.

Когато Националсоциалистическата партия завзема все повече власт, ситуацията около Лехар се променя. Анексирането на Австрия от хитлеристка Германия през март 1938 г. поставя съдбата на семейството му на изпитание, а и по-голямата част от приходите на композитора идват от немските представления на неговите оперети. От една страна, Хитлер е деклариран почитател на музиката на Лехар, демонстрирайки особена симпатия към „Веселата вдовица“, но от друга, Лехар се оказва „компрометиран“ по две причини: неговите либретисти не са „достатъчно арийци“ за нацистка Германия, а съпругата му Софи има еврейски произход. През 1938 г. композиторът е предупреден от приятелите си да емигрира възможно най-скоро, но той не напуска Австрия, защото там притежава всичко – издателство, имоти във Виена и Бад Ишъл, а и в Америка няма оперетни театри, където да дирижира. След германската инвазия в Австрия, семейството на Лехар е под постоянното наблюдение на Гестапо и заради безопасността си то се премества в Бад Ишъл. За нещастие, решението се оказва грешно – композиторът и жена му са открити и тайната полиция на Третия райх дори нахлува в дома им, за да отведе съпругата му… Лехар успява да предотврати трагедията и спасява жена си, благодарение на свои много влиятелни политически връзки, но страхът остава постоянен спътник на семейството.