Бах, Хендел, Скарлати и техните Великденски творби

16 април 2025 г.

1685 година има почти сакрално значение за музикалния свят, защото тогава са родени трима от титаните на Барока: Георг Фридрих Хендел (1685–1759), Йохан Себастиан Бах (1685–1750) и Доменико Скарлати (1685–1757). Всеки, познаващ музикалната история, може да долови онази гранична линия, която тримата оформят – преди и след тяхното творчество. Най-напред се ражда Хендел (23 февруари), след него е Бах (21 март), а през есента идва рождението и на Скарлати (26 октомври). Днес, 340 години по-късно, нито един от тях не е загубил мястото си на пиедестала, отреден им от историята.

Бах работи в Германия, Хендел предпочита Англия, а Скарлати избира Испания. И въпреки че са съвременници, реални срещи между тях почти не е имало. Бах и Хендел така и не успяват да се срещнат, а относно Хендел и Скарлати битува почти митичната история за взаимното им надсвирване в Рим. В началото на 1709 г., когато и двамата са все още в разгара на младостта си, участват в съревнование по орган и клавесин, устроено в двореца на кардинал Пиетро Отобони (1667–1740), известен като покровителят на Арканджело Корели. Резултатът: Скарлати е оценен като по-добрият майстор на клавесина, докато в органовото изкуство побеждава Хендел.

Въпреки различията помежду им, но в синхрон с времето на онази епоха, всеки от тях е посветил поне една крупна композиция на голямата тема в християнството – Възкресението. Великденска оратория на Йохан Себастиан Бах е създадена точно преди 300 години – през 1725 г. и е „обградена“ хронологично от „Йоханес“ (1724) и „Матеус“ пасион (1727), които имат централно място в репертоара за Разпети петък. Ораторията „Месия“ на Хендел се появява малко по-късно – през 1741 г., но тъй като е композирана върху подбрани библейски текстове, е подходяща за изпълнение както за Рождество, така и за Възкресение Христово (първото й представяне в Дъблин е именно за Великден). В сравнение с тях, Скарлати обаче остава някак встрани от традиционния Великденски репертоар, въпреки че и той пише сакрални творби. Причината за това е в голямата продуктивност на неаполитанския майстор в клавирната музика (555 клавирни сонати), която засенчва дори и собственото му останало творчество.

Доменико Скарлати е автор на три меси, 18 мотета, оратория и кантата („Нощта на най-святата Коледа“), но най-великият му шедьовър в този жанр е неговият Stabat Mater. Преди 310 години в Рим, когато Скарлати е хормайстор на Юлианската капела (Cappella Giulia), хора на базиликата Св. Петър, той съчинява тази религиозна творба между 1715 и 1719 г. Наричана е „голяма полифонична фреска за десет гласа (четири сопрана, два контраалта, два тенора и два баса) и басо континуо“. Векове по-късно, в увода към издание на партитурата от ХХ век, през 1942 г. известният италиански пианист и композитор Алфредо Казела (1883–1947) нарича Доменико Скарлати „велик майстор на полифонията“, когото сме свикнали да разглеждаме в „светлината на неговите прекрасни сонати за клавесин и може би е разбираемо, ако бъдем изненадани от това мощно произведение“. Алфредо Казела говори и за влиянието на Палестрина и как „не трябва да забравяме, че Доменико е ученик на баща си Алесандро, който пък е бил майстор на контрапункта“.

Ето какво пише Алфредо Казела за Stabat Mater на Доменико Скарлати:

„Ако трябва да останат някакви съмнения относно произхода на този неочакван Скарлати, трябва също да се помни, че той е живял в Рим в параклис, където култът към великото католическо изкуство от 16 век е по-жив от всякога… В този шедьовър човек не знае на какво да се възхищава най-много: на страхотната полифонична структура, или на хармоничната чувствителност, или на удивителната чистота на стила. Но може би това, което е най-завладяващо в тази необикновена композиция, е прекрасният баланс между пламенното религиозно чувство, което оживява и поддържа цялата композиция, и великолепието на звуковите средства, чрез които е изразено. Върховен класически баланс, със съвършенство, което малко други сакрални изкуства на всички времена предлагат“.

Чуйте цялата творба в изпълнението на белгийския ансамбъл за ранна музика Vox Luminis, ръководен от Лионел Мюние: