Ерик Сати

(17 май 1866 – 1 юли 1925)

Композитор на месец юли

1 юли 2025 г.

„Просто и гениално, Сати посочваше пътя, но щом друг музикант поемеше по същата следа, Сати веднага променяше своя курс и без колебание откриваше друг начин да експериментира“. Това казва Морис Равел в Хюстън, Тексас, когато през 1928 г. е поканен да изнесе лекция, в която говори за влиянието на своя сънародник. Ерик Сати вече е покойник, но никой от френските композитори не може да отрече, че неговото въздействие е дори още по-силно, а Равел е може би най-честен в това признание. Пред американската аудитория той открито заявява: „Сати е оказал забележително влияние върху Дебюси, върху мен и, честно казано, върху по-голямата част от съвременните френски композитори. Сати беше умът на изобретателя par excellence. Той беше велик експериментатор. Вероятно неговите експерименти не успяха да се разгърнат до степента, достигната от Лист, но както по брой, така и по значение, тяхната стойност беше безценна“.

Френският композитор и пианист Ерик Сати живее в революционна за музиката епоха – на границата между два века, ХІХ и ХХ, и остава запомнен като ексцентрикът на френския авангард. Притежава особено чувство за хумор, дава странни заглавия на композициите си – „Гимнопедии“, „Гносиени“, „Изсушени ембриони“, а понякога дори цитира музиката на други композитори с пародийна цел. Написал е неголямо творчество, почти изцяло за пиано, но с голяма тежест и влияние във времена, когато модернизмът все повече си проправя път. Сътрудничил си е с някои от най-известните артистични личности на своето време, включително Пабло Пикасо, Жан Кокто и Рене Клер, а като писател е публикувал в списанията „Vanity Fair“ и „Dadaist 391“.

Роден на 17 май 1866 г. във френското градче Онфльор в Нормандия, Ерик Сати започва с пиано на шестгодишна възраст. 13-годишен продължава музикалното си образование в Парижката консерватория, където престоят му е белязан от неразбирателство с неговите преподаватели – те често отбелязват, че младият пианист е „най-мързеливият ученик в консерваторията“, но никой не оспорва композиторската му дарба. Сати напуска прочутото учебно заведение и постъпва в армията, където служи за кратко.

Известно е, че бащата на композитора е публикувал през 1886 г. три от творбите на своя син: „Елегия“, „Три мелодии“ и „Шансон“. Скоро след това, вече 20-годишният млад композитор продължава да пише и създава някои по-ексцентрични произведения за соло пиано, сред които известните „Гимнопедии“ и „Гносиени“. През 1887 г. Сати се сприятелява с Клод Дебюси (1862–1918) и двамата често обсъждат най-новите тенденции в музиката. Но този период е труден финансово за композитора, който се препитава като пианист в кабаре, адаптирайки популярни за времето си мелодии за пиано. Тогава написва и своята пантомима-балет, озаглавена „Жак в кутията“ (Сати я нарича „клоунада“, а също и „английска сюита“) по сценарий на френския илюстратор и карикатурист Жул Депаки (1869–1924).

Пет години след началото на ХХ век Сати отново решава да учи и този път постъпва в Парижката „Скола Канторум“, частната консерватория на френската столица, като ученик на Венсан Д’Енди (1851–1931). През следващите няколко години издава серия от хумористични кратки клавирни пиеси, които му спечелват слава и значително допринасят за преоткриването на някои от младежките му творби, като т.нар. „Гимнопедии“. Всъщност, голяма част от признанието и интереса към таланта на композитора се дължи на Морис Равел (1875–1937), който безапелационно посочва гения на своя колега пред френския елит.

„Три пиеси във форма на круша“ се появяват през 1903 г. и наред с носталгично звучащите „Гимнопедии“ са едни от известните му клавирни композиции, които и до днес са в репертоара. Още по-ранна е една от вокалните творби на Сати, която също често се изпълнява днес, включително и в различни аранжименти. Песента „Je te veux“ („Искам те“) е написана още в края на XIX век най-вероятно първоначално като клавирна валсова творба, а малко по-късно става позната като песен върху текст на Анри Пакори. Тя се превръща в красив сантиментален мотив, който и самият автор е свирил, акомпанирайки на певци при изпълнения в парижки кабарета.

Колкото и да разпознаваме днес Ерик Сати в образа на един много специфичен клавирен автор, той е създал и оркестрови композиции. След 1912 г. пише редица инструментални произведения, а една от най-големите му вокални творби е композираната през 1917 г. „Сократ“, симфонична драма за глас и камерен оркестър върху диалозите на Платон. Същата година се ражда и едноактният му балет „Парад“, който го свързва с някои от най-великите творци тогава: сценарият е на Жан Кокто, Пабло Пикасо е автор на костюмите и сценографията, а хореографията е на Леонид Мясин – в постановка за „Руските балети“ на известния импресарио Сергей Дягилев.

От този период датира и друго любопитно заглавие на Сати – неговата „Бюрократична сонатина“ за пиано. Кратко хумористично произведение, до голяма степен заимствано от Сонатина в до мажор, оп. 36, № 1 на италианския майстор на клавирна музика Муцио Клементи (1752–1832). Творбата „обрисува“ работния ден на бюрократа – ден, през който не се върши никаква реална работа, той слуша свиренето на пиано наблизо и… си тръгва. Тази кратка тричастна композиция е смятана за най-откровената неокласическа творба на Ерик Сати.

Някои от творбите на композитора са възродени след неговата кончина, а други са били изпълнени още приживе. Така например, след смъртта на Сати, оркестровата партитура на „Парад“ и нотите на неговите клавирни „Раздразнения“, заедно с още някои ръкописи, получават нов шанс за живот. Това се дължи на силното посмъртно внимание към неговото наследство от страна на последователите му. Особената музика на Ерик Сати безусловно повлиява съвременниците му и дори Равел признава за „духовно влияние“, което е изпитвал от него. И далеч не само той – композитори от различни школи и националности от по-късните поколения са изразявали своя силен интерес.