Три погледа към „Макбет“ на Верди в Софийската опера: Василена Атанасова

В „Сподели КласикА“ публикуваме три гледни точки към оперната премиера – говорят студенти и млади преподаватели от НМА „Проф. Панчо Владигеров“

26 март 2026 г.

Днес ви представяме последната трета рецензия, посветена на неотдавнашната премиера в Софийската опера и балет на драматичното заглавие „Макбет“ от Джузепе Верди. Разглеждаме новата оперна продукция в светлината на три различни мнения, изразени от млади автори в областта на музикалната критика. След публикациите на Радост Александрова и Гергана Тодорова, студентки в НМА „Проф. Панчо Владигеров“, сега е ред на преподавателя по оперна корепетиция Василена Атанасова, която е докторант в специалността „Камерно пеене – пиано“ към Вокалния факултет на академията. Радио Класик А предоставя трибуна за техния поглед в рамките на проекта „Сподели КласикА“ и помества всички текстове без редакторска намеса.

Италиански прочит и ярко хорово присъствие в „Макбет“ на Софийската опера и балет

На 28 февруари 2026 г. Софийската опера ни предложи среща с една от най-мрачните и драматично концентрирани творби на Джузепе Верди – операта „Макбет“. Произведение, което заема особено място в творчеството на композитора и е един от първите му опити за музикална драма с дълбоко психологическо съдържание –  създадена по едноименната трагедия на Уилям Шекспир и поставена за първи път през 1847 г. във Флоренция.

Известно е, че композиторът оставя специални изисквания към изпълнителите не толкова към красотата на звука, колкото към драматичната убедителност. Особено показателен е образът на Лейди Макбет, за който Верди настоява гласът да има острота и драматична изразност, способни да изразят нейната жестокост и амбиция. За този ефект допринася и екстремната теситура на партията.

Диригент беше италианецът Алесандро Д’Агостини, стабилен, уверен и с респектиращо присъствие. Неговият прочит се отличи със стилова последователност и отчетлива принадлежност към италианската оперна традиция. Маестрото се съобразяваше с певците, темпата му бяха стройни и логични, с единна и прецизно изградена музикално-динамична архитектура, със силно вътрешно напрежение и интензивно развитие на действието. Своята увереност той предаде и на хора, и на оркестъра, и заедно осъществиха много добър баланс между оркестър, хор и солисти. Музикантите свириха с богата динамика, фини нюанси и стилова цялост, което допринесе за въздействието на спектакъла. Синхронът между последователната диригентска концепция, дисциплинирания ансамбъл и впечатляващата сценична визия се оказа ключов за цялостния ефект на спектакъла.

С най-голям успех се откроиха артистите от Хора на Софийската опера с диригент Виолета Димитрова. В тази трудна опера хорът изпълни своята драматургична роля на високо ниво. Музикантите демонстрираха много ясна дикция, ансамблова цялост и контрастни динамики като успяха да въздействат и чрез емоционалната си актьорска игра. Още в първата „сцена на вещиците“ публиката беше завладяна от мощната енергия, силните контрасти и убедителната сценична изразителност на хористките. Имаше богатство от нюанси, впечатляващо пеене и силно артистично присъствие както при жените, така и при мъжете. В постановката хорът се превърна в централна ос на музикално-сценично въздействие, който в ансамбловите моменти звучеше балансирано и устойчиво, засилвайки усещането за единен музикален импулс. Именно способността на хоровия състав да бъде не просто звуков фон, а двигател на драматургичното действие е едно от най-силните качества на спектакъла. Причина за това беше и не толкова яркото присъствие на някои от солистите.

Вера Петрова е създала интересна и открояваща се с оригиналност постановка, която следва драматургията на либретото, пресъздавайки мрачната атмосфера на Шекспировата трагедия, в която властта, амбицията и вината постепенно разрушават личността. Силно въздействащ сценичен символ беше тронът, който от определена перспектива се превръщаше в надгробна плоча – визуален знак за крехката граница между властта и гибелта. Постановката използва редица подобни образни решения, които подсилват психологическата атмосфера на творбата. В режисьорската концепция на Вера Петрова имаше смисъл, дълбочина и смели идеи, обединени от ясна логика.

Любопитно режисьорско решение беше финалната сцена, в която след смъртта си Макбет и Лейди Макбет отново се появяват на сцената, придружени от малко момиче. Този момент остава отворен за интерпретация – дали символизира невинността, за алегория на възмездието или друга паралелна реалност отвъд трагичния финал. Друг специфичен момент от постановката бяха говорни монолози преди всяко излизане на Макбет, което навяваше усещането за състояние между съня и реалността.

Сценографията и костюмите на Мария Колева, както и художественото осветление на Андрей Хайдиняк, допълваха режисьорската концепция чрез силно въздействаща визуална среда.  Доминиращите цветове – кървавочервено, сиво и черно – създаваха усещане за напрежение и трагичност, а художественото осветление го  допълни чрез силно моделиране на пространството и внимателно подбрани светлинни акценти. Видимо беше, че екипът е отлично сработен и е вложил внимание дори в най-малкия детайл.

Важна роля в спектакъла имаше и балетът, който активно участваше в случващото се на сцената. Хореографията на Риолина Топалова беше органично вплетена в сценичното действие и допринасяше за цялостното внушение, като засилваше психологическите състояния на персонажите и създаваше допълнителен визуален пласт към драматургията. Тук ярко присъствие и въздействие имаше „Пазителят на сънищата“ , персонаж изпълнен от балетиста Александър Александров.

Макбет на баритона Пламен Димитров бе изграден вокално, актьорски и музикално убедително и осмислен психологически с красива вокална линия, леещи се белкантови фрази и солидни височини. И актьорското му присъствие беше добре обмислено и структурирано, за да илюстрира убедително възхода, нечистата съвест и вътрешната гибел на персонажа. Макбет бе представен като трагична фигура, която постепенно се поддава на разрушителната сила на амбицията. Отначало колеблив и несигурен, той се превръща в жесток владетел, преследван от страх, вина и халюцинации. Трябва да се отбележи, че певецът отлично се вписа и в  ансамбловото музициране. Особено въздействащи бяха моментите на вътрешен конфликт, в които певецът успяваше да съчетае вокалната линия с ясно изразена музикална декламация.

Радостина Николаева показа индивидуален, драматично наситен прочит на партията на Лейди Макбет. Интерпретацията ѝ се характеризираше със сигурни височини, ясна дикция и изразителност. Имаше моменти, в които се появиха някои вокални колебания, може би свързани с желанието й да наблегне повече на драматичността в образа. В партията на Лейди Макбет Верди съчетава драматичен заряд с белкантови изисквания, което поставя сериозни вокални предизвикателства. В третата си ария на сомнамбулизма „Una macchia è qui tuttora“ певицата се постара да направи много разнообразни динамики в синхрон с убедителна актьорска трактовка. Момент, в който героинята й е сломена от чувство за вина след нейната разрушителна амбиция и жажда за власт, което довежда до гибелта й. Имаше ясна дикция и детайлно пресъздаване на психологическите състояния в тази прочута и с нетипичната си форма ария.

В ролята на Банко Петър Бучков показа красив тембър, стабилни низини, както и сценична увереност. Неговият образ е моралният контрапункт на Макбет – символ на честност и вътрешна устойчивост. Певецът успя да предаде това противопоставяне както чрез вокалната линия, така и чрез сценичното си присъствие.

Тенорите Даниел Дамянов (Макдъф) и Хрисимир Дамянов (Малкълм) останаха неутрални и неубедителни – вокално – дори с някои интонационни колебания, но и със сценичното си присъствие, а партиите им имат важна функция в драмата, което, за съжаление, не реализираха. В по-малките роли се предстаявиха Антон Андреев, Даниела Панчевска и Николай Петров.

Хорът на Софийските момчета с диригент Александър Митев се представи много достойно и въздействащо върху публиката.

Сюжетът на „Макбет“ остава поразително актуален и днес. В свят, белязан от борба за власт, амбиция и желание за отмъщение, Шекспировата трагедия продължава да звучи тревожно съвременно. Именно тази универсалност прави творбата на Верди толкова въздействаща и за днешната публика.

                                                                    Василена Атанасова

Проектът „Сподели КласикА“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Критика 2025“