„Нестинарка“ – кулминацията в творческия път на композитора Марин Големинов

15 април 2026 г.

В „Сподели КласикА“ публикуваме текст на студентката от НМА „Проф. Панчо Владигеров“ Георгия Станева, посветен на големия български композитор Марин Големинов (1908–2000). Фокусът е върху неговия шедьовър „Нестинарка“ – история и анализ на танцовата драма. Георгия Станева е един от младите автори, с които ви срещаме в новия ни проект и също работи под ръководството на проф. Боянка Арнаудова. Радио Класик А помества всички материали без редакторска намеса, с изключение на днешната публикация, в която заглавието е на медията.

Композиторът Марин Големинов е роден в град Кюстендил през 28.09.1908 г. Неговата личност е сред най-именитите и всестранно доказали се в българската музикална история. Първите му творчески успехи се разгръщат в сложна социално-политическа обстановка, белязани от смутни времена в Новата история на страната. Желанието за професионално творческо развитие го води до Държавната музикална академия в град София, което налага в последните години на гимназиалното му образование и често да пътува към столицата, за да се подготви теоретично под ръководството на маестро Никола Атанасов. Още като ученик, през 1926 г. Марин Големинов създава своята първа композиция, а именно песента „Есен” по текст на Пол Верлен и тази година имаме възможността за отбелязване на стогодишнината от създаването на този начален опус.

След завършване на Държавната музикална академия и реализирането на своя първи авторски концерт, Големинов заминава за Париж, където е приет и завършва „Schola Cantorum“ – учи композиция при прочутия Венсан д’Енди и посещава лекциите на Пол Дюка в „Ecole Normale”. През 1934 година се завръща в България, където намира съмишленици в Дружеството „Съвременна музика”, които споделят идеята за изграждане на модерен национален стил чрез интегриране на европейския технологичен начин на работа с родния фолклор – идея, която естетически подготвя появата на танцовата драма „Нестинарка” (1940). Тя не е пионерен опус в нашето музикално-сценично творчество, но е кулминация в творческия път на композитора.

Творба, с която той стъпва и надгражда върху основите поставени вече в националното ни музикално изкуство – „Гергана”, „Косара”, „Алцек” на Маестро Георги Атанасов, „Цар Калоян” на Панчо Владигеров и „Янините девет братя” на Любомир Пипков. Обаче в сферата на балета след „Змей и Яна” на Христо Манолов и Анастас Петров, „Нестинарка” маркира качествено нов етап в развитието на жанра, трансформирайки фолклорният първообраз в мащабна симфонична и психологическа драма. Големинов работи самостоятелно върху драматургичния план, като се консултира с  различни специалисти, сред които и хореографът Анастас Петров. Либретото е завършено в Мюнхен през 1938 г., като е важно да се отбележи, че той съзнателно оставя незавършена картината със самия нестинарски обред, тъй като желае лично да присъства на събитието в нестинарското село Българи, в Странджа.

За сюжет на своя първи балет Големинов избира разказът „Нестинарка” от сборника „Омайно биле” на Константин Петканов. Той е запленен от образа на Демна, от преплитането на битове и мистично, от силния драматизъм и от идеята да създаде чисто българска по характер музика. От ярките образи на Петканов композиторът формира характеристиките на героите, прибавяйки и собствени впечатления от нестинарите и тяхната отдаденост, които е описал в „Пътуване из нестинарския край”. Пътуването му до с. Българи е решаващ фактор за звуковата и пластичната реализация на творбата. Особено впечатление му прави преживяното, не като обикновен фолклорен празник, а състояние на „екстремна ритмична напрегнатост”. Отправна точка за неговият модерен оркестров език е именно музиката, съпровождаща обреда, нейното звучене, което определя като „дива музика”. Ключов момент е и записването на автентичната тема на нестинарското хоро на място, която ще се превърне в конструктивно ядро за цялата постановка. А дуализма в образа на Демна, главният герой – обикновена жена, със своите лични вълнения, но и огнена нестинарка – е основата и на двупластово изградената драматургия на творбата. Специфичният дуализъм между смирението пред иконите в конака и езическия взрив над жаравата, залага в основата си двупластовата драматургия, а присъствайки на „прихващането” на нестинарите, Големинов открива и драматургичния аргумент за извеждането на жанровото определяне на произведението като танцова драма. Това е дълбок концептуален акт, чрез който съзнателно се дистанцира от традиционния балет, за да може да защити своите музикални решения, а и избора си на хореограф – Мария Димова.

Във време, когато български композитори се опитват да изградят национална музика върху утвърдените европейски форми, закономерно и Мария Димова експериментира в хореографските си решения. Тя взима народното от нестинарския обред и го пресъздава чрез своето европейско образование. Като ученик на Мери Вигман и последователка на Рудолф фон Лабан, Димова пренася в „Нестинарка” естетиката на немският свободно-изразен танц. Тя не цитира директно автентичните нестинарски стъпки, а използва именно ритъма и трансовия характер на движенията като основно изразно средство. Това приближава творбата до силната емоционалност на европейската лексика, която тъкмо навлиза в България, което води до постигането на праисторическия обред изразен със съвременни музикални и танцови похвати. Набелязват се три плана на хореографско мислене – приближаване към нестинарския обичай и самото обредно действие, жанрови сцени по-близки като израз до пантомимата и сюжетните взаимоотношения на героите. Димова третира танца като символ, при който движението извира от слънчевия сплит и се развива в биологичен импулс отговаряйки по този начин на Големиновата ритмична идея. Естетиката за „босия крак” допринася за усещането на връзката с пръстта и огъня, което превръща тялото в мост с мистичното. Особено в нестинарското хоро в IV картина, чрез ритъма на музиката и повтаряемостта на движенията, танцът се превръща в ритуал. По този начин, със своя хореографски език, Мария Димова създава български танцов стил в българският балет.

Либретото на танцовата драма „Нестинарка” е разделено на девет картини и епилог – от първа до четвърта картина действието се развива в нестинарското село в Странджа планина, а останалите картини в село из югозападна България. Образът на Демна е експониран още в първите картини чрез три лайтмотива – на младостта, на любовта и на съдбата. От тях прави впечатление интонационната близост между темата на любовта и тази на огъня, като още в завръзката на драматургията – а именно любовният дует край реката – се залага идеята за фаталната обреченост на нестинарката. Централният конфликт е този между битовото (земната любов) и мистичното (обредната отдаденост към светеца), който се изразява и чрез контрастите в самите персонажи. Както при Петканов, така и в танцовата драма, баба Струна е пазител на традицията, чийто музикален мотив служи за интонационно ядро на нестинарското хоро, а музикално Найден остава „вторичен” образ, изграден чрез мелодичния материал на Демна. Контрастно представените огнища, в дома на Демна и Найден, и това на нестинарския огън, изведени от сценариста Хрисан Цанков, намират своята кулминация в IV картина. Нестинарското хоро не е просто етнографски елемент, а драматургичен прелом, при който Демна е насилствено откъсната от своята общност.  Действието логично води до своята развръзка в X картина и епилога, където истинската драматургична кулминация и последвалата я развръзка, са решени чрез съзнателно камерна оркестрация. Смъртта на Найден и присъединяването на Демна към своя светец затваря езическо-християнската рамка, заложена още в експозицията с музикалния материал на болгарский роспев. Финалът на творбата носи символиката на пречистването – огънят вече не е заплаха, а път към духовно освобождение.

По отношение на композиционните решения, може да се каже, че оркестровият език на „Нестинарка” е кристализация на стила на Големинов, с който той ще си служи в следващото си творчество. В основата на своята оркестрова драматургия залага усещането за тембъра, като носител на мистичното и народностното. Композиторът умело използва дървени духови инструменти, като класически представители на народните такива, за да пресъздаде пронизващия звук на гайдата около нестинарското хоро. Друг важен стълб за оркестрацията се явява ударната секция, която престава да бъде само фолклорен носител или ритмичен съпровод, а поема ролята на конструктивен драматургичен център, който поддържа целия темпоритъм на творбата. Големинов умело балансира крайните динамични контрасти, илюстрирайки стихийната същност на огъня, като съпоставя плътния звук на целия оркестър със солиращо изпълнение, което има за цел да обвие в музикална тъкан драмата на сцената. Този модерен оркестров релеф успява да материализира нестинарския обред като физиологическо и психологическо преживяване.

В премиерния състав ролята на Демна е поверена на Нина Кираджиева, която по-късно се превръща и в основен пазител на творбата, а Живко Бисеров е в ролята на Найден. Следващи редакции представят вече като хореограф Нина Кираджиева (1946 г., София) – това е и спектакълът, в който Кираджиева започва да вмъква повече „класическа” лексика; десет години по-късно, тя прави и втора редакция, в която разширява ансамбловите епизоди и все повече се установява палцовата техника; прочитът на Петър Луканов (1968 г., Пловдив) насочва фокуса към „нов” герой – кордебалет на палци в ролята на Огън; през същата година, в Софийската опера и балет се поставя юбилейната постановка на Нина Кираджиева с диригент Марин Големинов, а в ролята на Демна влизат блестящите балерини Вера Кирова и Красимира Колдамова; няколко години по-късно (1978 г., София) с Балет „Арабеск” и Маргарита Арнаудова представя своето по-модерно виждане, връщайки постановката повече към нейните „корени”, насочвайки вниманието към психологическата безпътица на нестинарката Демна.

Георгия Станева

Георгия Станева завършва НМУ „Любомир Пипков“ в София, в класа по кларинет на проф. д-р Сава Димитров през 2022 г. Веднага след това е приета в НМА „Проф. Панчо Владигеров“ с две специалности: редовно изучава „Оперно-симфонично дирижиране“ при доц. д-р Георги Патриков и задочно „Балетно изкуство – Балетна педагогика“. Изявява се като диригент с Академичния симфоничен оркестър към Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ и Симфониета София, има участия и в майсторски класове на доц. д-р Георги Патриков със Симфониета Видин. През настоящата учебна година публикува своята първа статия в Studentum opera scripta под заглавие „Ранните творби на Кшищоф Пендерецки – лаборатория за разработване на индивидуален композиционен език”.

Проектът „Сподели КласикА“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Критика 2025“