19 май 2026 г.

Първото премиерно заглавие на Софийската опера и балет за 2026 година беше постановката на Вера Петрова „Макбет“ от Верди – премиера, която все още се помни. Тя стана повод за няколко публикации в „Сподели КласикА“, в които представихме гледните точки на трима от участниците в обучителната програма: Радост Александрова, Гергана Тодорова и Василена Атанасова. Сега събитието оживява отново, благодарение на рецензия, написана от студентката Георгия Станева, чийто поглед на диригент дава друг нюанс в интерпретацията. Завършила Музикалното училище в София с кларинет, в НМА „Проф. Панчо Владигеров“ тя вече е IV курс в специалността „Оперно-симфонично дирижиране“ и често се изявява на диригентския пулт в академията. Паралелно изучава и „Балетно изкуство – Балетна педагогика“, което провокира интереса й към една от темите в проекта, публикувана под заглавие „Нестинарка“ – кулминацията в творческия път на композитора Марин Големинов. Днес ви предлагаме нейния текст, посветен на „Макбет“ от сцената на Софийската опера и балет, който Радио Класик А помества без редакторска намеса.

В най-значимия оперно-културен център в България, след повече от две десетилетия отсъствие, в периода 25.02 – 01.03.2026 г. се представи премиерата на една от най-значимите и мащабни опери на Джузепе Верди – „Макбет”, по едноименната трагедия на Уилям Шекспир. Това е творба, която прави крачка встрани от естетиката на XIX век – композиторът съзнателно се отдръпва от стандартните теми за любов, героизъм и ревност, за да ги замени с мрак, убийства, вещици и духове. Верди е работил заедно с либретиста Франческо Мария Пиаве изключително педантично, следвайки Шекспировата трагедия. Самото либретото като емоционална стойност разкрива най-грозната черта в човешкия нрав – алчността и всичко, което може да се извърши в нейна чест. Оркестрацията и специфичните изисквания от композитора към изпълнението на вокалните партии, допринасят за насищането на мрачната атмосфера. С особено драматична тежест е натоварен образът на лейди Макбет, от която специално се изисква “грозен” глас, звучащ “твърдо, задушено”, който да насочи вниманието на слушателя към тъмните лабиринти на нейната душа.

В интерпретацията на Радостина Николаева, образът бе изграден с подчертан стремеж към очакваната психологическа дълбочина. Специфичните вокални указания от Верди бяха спазени в отделни епизоди, без да се съхрани тази мрачна наситеност през цялото време. Сцените с драматичните диалози, проведени между лейди Макбет и Макбет, стояха статично и необосновано празни, до голяма степен поради отсъствието на трите вещици, които следваха Макбет като сенки. Това наруши до някаква степен визуалната и емоционалната експресивност, оставяйки вокалния диалог на сцената без необходимата енергия. Предвид екстремната трудност на партията, която постоянно изисква баланс между драматизъм и техническа увереност, този компромис е професионално обясним. От вокална гледна точка, изпълнението бе стабилно, но с отсъствие на темброва плътност в ниския регистър, което е от ключово значение за разкриването на демоничната й същност. Добре бе представена  сцената с полудяването, една от върховите точки в интерпретацията, в която Николаева демонстрира своите неоспорими вокални възможности. Този момент, както и сцената с наздравицата, маркираха интересен динамичен развой, тъй като спектакълът започна колебливо от актьорска страна, но именно в тях образът беше актьорски обоснован. На фона на общия дефицит на сценично присъствие на Вердиевата драма, най-успешно се представи Радостина Николаева, тъй като мъжкият състав остана по-статичен.

В централната роля на Макбет, баритонът Пламен Димитров, представи един вокално коректен, но недостатъчно релефен драматичен прочит на героя си. Макар да нямаше видими технически и сценични проблеми, той не успя да пресъздаде своите вътрешни ужаси – да, те присъстваха на сцената, но не и в съзнанието на изпълнителя, поради което не достигнаха до публиката.

Петър Бучков, в образа на Банко, вокално не се справи напълно и се оказа недостатъчно убедителен спрямо мащабната роля на оркестъра. Това повлия на вертикалният синхрон между сцената и оркестъра и се създаде усещане за търсене на контакт между солист и диригент.

Хорът, от друга страна, беше изключително подготвен, което се отрази пряко върху художественото качество на спектакъла. Рядко се наблюдава толкова интонационно стабилен и в същото време сценично активен състав. Силно впечатление направиха хоровите епизоди в началото и сцената с явленията, където съставът защити мистичната атмосфера с голям професионализъм. Въпреки тази подготовка, на моменти сценичната динамика на хоровата маса изглеждаше прекомерна и крадеше от вниманието на публиката. Трите “сенки” на Макбет се открояваха с повече присъственост от необходимото, което неизбежно изместваше фокуса от случващото се. Макар тази пластична раздвиженост да заслужава адмирации, нейният интензитет на моменти преминаваше в самоцел.

Визуалният свят на спектакъла, дело на художника Мария Колева, търси симбиоза между материалното и мистичното. Сценографията е доминирана от високи готически кули, които заедно в прочита на Вера Петрова придобиват функция на заострени структури, а благодарение на осветителния екип, се превръщат и в кръстосани ками. Този илюзорен код на острието, преминава и в костюмите на Макбет и лейди Макбет, чиито детайли на гърдите наподобяват ками, а дори и тронът, който се превръща в гроб, носи същата остра естетика.

В личен творчески разговор с режисьора, става ясно, че “Макбет” на Софийска опера и балет е дете на изключително синхронизиран процес. Това се забелязва и в съвместната работа и подход на диригента Алесандро д’Агостини и режисьора към купюрите и балетните епизоди. В тях вътрешният свят на героя е представен актьорски върху въртяща се сцена, визуализирайки хода на времето и Макбет като наблюдател. В този контекст, хореографското решение на Риолина Топалова, е още по-ярко, тъй като соловите танцувални изпълнения са поставени на говорим текст с директни цитати от Шекспировата драма, представлявайки контрапункт на цялото действие. Неоспоримо е умението на диригента да съхрани драматичния интензитет в тези моменти, доказвайки че целият постановъчен екип диша в общ ритъм.

По отношение на музикалното ръководство на Алесандро д’Агостини под чиято палка, оркестърът се превърна в самостоятелен разказвач без думи, диригентът успя да постигне прецизен баланс между специфичните Вердиеви “бои” и концептуалния темпоритъм на постановката, превръщайки звука в огледален образ на разрухата на Макбет. В крайна сметка, оркестърът се утвърди като ядро на спектакъла – мостът между Шекспир и Верди.

Режисьорът Вера Петрова сподели идеите си в разговор, който направихме:

“Ключът е в подсъзнанието. Вещиците, например, са тези, които “навиват” действието. Ако приемем, че те са проекции на собствените сенки на героите, тогава разбираме защо изчезват, когато голямата драма настъпи. Когато Макбет и Лейди Макбет вземат окончателно решение, те вече нямат нужда от външни сили. Вещиците са си свършили работата – те са хищнически същества, които живеят постоянно в нас и чакат повод, да се “отключат”.

Пазителят на сънищата не е естествено творение и затова решихме да не бъде “жив”, говорещ актьор, а танц. Първоначално идеята беше да бъде актьор, но осъзнахме, че това няма да създаде необходимото противосложение на действието, а просто ще добави още един герой. Изборът на Александър Александров е важен – неговата нереална физика и перфектно тяло внушават именно нещо нечовешко. Пазителят всъщност е вътрешният глас на самия Макбет, изведен отвън. Той е вдъхновен от други образи в драмата, за които не остана достатъчно сценично място. С Мария Колева дълго време търсехме и символа на “ключа”, който свързва реалността с потенциалната разруха.

Решението за въртящата се сцена е освен пространствено решение и дълбоко психологическо. Ние всички сме част от този механизъм на действащата въртележка.  Проблемът е, че в този механизъм ти винаги си или във “вчера” или в “утре”, но никога не си в “сега”. Той “върти” човечеството и унищожава момента, в която човек е магьосник на собствения си миг. Макбет гони трона толкова настървено, че изгубва настоящето си. Когато лейди Макбет умира и я завиват, той влиза и дори не разбира, че е мъртва, което е безумно. Историята му се превръща в разказ без смисъл, защото той е загубил връзката със собствената си реалност.“

За сценографията, и специално за скалите в декора, Вера Петрова ми разказа, че всъщност „това е част от големият аналитичен процес, който направихме с Мария. Именно тя намери решението – свръхестественото трябва да присъства постоянно. Затова скалите в декора са на сцената, но един път са отвън, един път са отвътре. Те са вградени в реалността на Макбет.” – като обясни, че “Съществена част от работата ни беше сравнението между трите пласта – Шекспировия оригинал, либретото на Пиаве и музиката на Верди. Откривахме в музиката неща, които текстът не изрича директно. Има моменти, в които няма думи, но самата оркестрова тъкан ти говори толкова ясно, че диктува сценичното решение.”

Относно човешката същност и търсенето на изкупление, тя изповяда: “Обичам да извеждам героите от тази въртележка на живота. Вещиците показват на Макбет в езерото, че той може да избере и друго, но за жалост, той вече е избрал своята реалност. Моята цел на финала беше именно тази – да го извадя от реалността, да покажа момента, в който механизма най-сетне спира.”

Георгия Станева

Проектът „Сподели КласикА“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Критика 2025“