„Макбет” в Софийската опера – завладяващ разказ за доминантите в живота

Никола Попов за „Сподели КласикА“

10 юни 2026 г.

Проектът „Сподели КласикА“ отново възражда спомена за първата премиера на Софийската опера и балет, която театърът представи за новата 2026 г. Днес публикуваме едно по-задълбочено изследване върху постановката на „Макбет“ от Верди в режисурата на Вера Петрова, зад което стои Никола Попов – докторант към НМА „Проф. Панчо Владигеров“ в специалност „Музикално-сценична режисура“. Подобно на останалите участници в проекта, той също пише под напътствията на проф. Боянка Арнаудова, а обширната му студия поместваме без редакторска намеса. Запознавайки аудиторията ни с критични текстове по повод ярки музикални събития, Радио Класик А се надява да очертае една съвременна картина на музикалната критика – такава, каквато я създават днес младите български автори.

 „Макбет” в Софийската опера – завладяващ разказ за доминантите в живота

Музикалната адаптация на известната Шекспирова трагедия е облечена в музиката на Джузепе Верди и либретото на Франческо Мария Пиаве. Композирана в първата половина на XIX век, операта ни пренася сюжетно в Шотландия през Средните векове. Тези години се свързват с управлението на крал Дънкан, възхода и падението на Макбет – исторически период, който е силно белязан от политическа нестабилност и насилие. Един от най-тъмните сюжети в световната драматургия е пресъздаден на сцената на Софийската опера в продукцията на режисьора Вера Петрова и диригента Алесандро д`Агостини като разтърсващ, но и много човешки разказ за съмненията, граничните избори и стремежа към тотално надмощие.

Премиерните пет спектакъла (25 февруари – 1 март 2026) на тази драматична и трудна за изпълнение опера демонстрират високите репертоарни задачи, които си поставя националната ни опера. Сценографията и костюмите на Мария Колева подкрепят по правдоподобен начин мрачната фабула и не изневеряват на добрия стил. Създават запомняща се атмосфера в преобладаващи сиви, червени и черни багри, внушаващи кралска изтънченост и величие, както и средновековен мрак, който се асоциира с темите за призрачността, полудяването или в по-общ план – със свръхестественото. Сцената събира и довежда до диалог по стилизиран начин понятията “реалност” и “паранормално присъствие”. Спектакълът борави с разнородни изразни средства, които партнират на певческото изкуство – поезия, танц, пластика, символно кодиране, големи групови композиции, мобилен и многопластов декор. Огромните технически възможности, които дава сцената на Софийската опера, са използвани по мащабен начин, но с точна доза и без усещане за самоцел.

Безспорно едно от най-големите достойнства на спектакъла е режисурата, която се различава от повечето оперни концепции, познати у нас. Въображението на постановчика е останало вярно на оригиналните автори, въпреки това е добавило изцяло нов персонаж в сценичното действие, както и множество моменти, в които сценично е пресъздаден вътрешният свят на героите – зрителят се потапя в тяхната фантазия, мечти, страхове и халюцинации. Сполучливо и грабващо бе началото на спектакъла. С вдигането на завесата прозвучават думите на Макбет в пето действие, пета сцена от Шекспировата трагедия в българския превод на Валери Петров и с гласа на Апостол Миленков. Актьорът в записа прави начална дълбока и емоционална въздишка, която е като първата глътка въздух, с която спектакълът вдишва и оживява. По този начин постановъчният екип отдава заслуженото уважение и внимание на драмата, на словото, което винаги предхожда музиката в оперния жанр и определя партитурата. „Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“ пълзи от ден на ден с крачета ситни, дорде изгризе сетната частица на срока ни.“ Залата на Софийската опера се изпълва с нетипична за нея, но много подходяща за целите на спектакъла драматична атмосфера, присъща на зала в драматичен театър. Цитатът създава внушение, че краят на Макбет вече е предначертан и Съдбата неминуемо ще постигне своя велик план.

В тотален любимец на публиката се превърна въведеният от режисьора Пазител на сънища. Хореографското решение на Риолина Топалова, както и режисьорското виждане го ситуират в абсолютния център на театралната площадка, като по този начин се внушава неговата важна роля в целия спектакъл. Той и наблюдава, насочва и общува с персонажите. С артистичен размах и буквален “полет” от много далеч балетистът Александър Александров успява по неочакван начин да постави началото на спектакъла. Това решение подсилва едно от основните внушения на спектакъла, споделено от Вера Петрова в нейните режисьорски ракурси – отварянето “на портите на свръхестественото”. Освен пластически контрапункт поради мистериозния, гъвкав и протяжен език на тялото, Пазителят на сънища се отличава и с интензивната си драматургична важност, която е заложена дори в костюма му. Косата и горната част на мъжкото тяло са покрити със сребро, но ръцете са кърваво червени. Долната част на тялото му е обгърната от множество ключове, сякаш пазещи много секретни кътчета на подсъзнанието, но и портали към различни истории и светове. Макбет му подава един ключ, който Пазителят отказва да приеме. Главният герой на операта от Верди трябва да извърви сам пътя, който му е предопределен, преди да “отключи” истината за света.

Хорът на вещиците в спектакъла е важен колективен персонаж. Лицата не са лесно различими, приличат на сатанински създания. Също като Пазителя на сънища имат кървави ръце, но и долната част на костюмите им е пропита с кръв. Разчитам в този избор на художничката Мария Колева препратка към плаката на спектакъла, който изобразява кърваво море, в което газят всички действащи лица. Женският вещерски хор “разчиства” терена от войнстващи фигури, в което също откривам дълбока символика, а именно: женското начало, най-силно застъпено в образа на лейди Макбет, има огромната направляваща, задвижваща сила над мъжкото начало. Една каменна статуя, изобразяваща мъжка фигура, е изтласкана на преден план от вещиците, а те приличат на вакханалки и харпии, пируващи около нея. Цялото пространство е изпълнено със забавляващи се магьоснички, а на най-високата точка от скалата е застанала демонично триликата богиня Хеката. Решението в определени ключови моменти тя да присъства чрез три изпълнителки, носещи големи еленски рога, определено подсилва визуално и смислово напрежението в сценичното действие. Хорът на Софийската опера с диригент Виолета Димитрова е постигнал убедителен и красив звук, богат на различни динамики и тембри. Бих определил изявите му като едни от най-силните вокални моменти в целия спектакъл, а сценично всички артисти изпълняват толкова енергично и въодушевено актьорските си задачи, че хоровите откъси придобиват статут на автономни, завършени картини.

Присъствах на няколко от премиерните вечери с изпълненията на солистите Бисер Георгиев и Венцеслав Анастасов в ролята на Макбет, Габриела Георгиева и Алесандра Ди Джорджо като Лейди Макбет, Петър Бучков и Светозар Рангелов като Банко. Бисер Георгиев е солист, чийто богат опит оказва влияние в присъствието му на сцената. Подходът му към персонажа е директен и първичен, неговият Макбет е войнствен по природа, която в последствие се подсилва от амбицията на властолюбивата му съпруга. Гласът му звучи агресивно и успява да придаде драматизъм на фразите, които отразяват безпокойството и подозренията на Макбет. Венцеслав Анастасов редува умело колебанията на Макбет с взимането на импулсивни решения, внушавайки идеята за постепенното попадане в капана на полудяването. Неговите реакции са живи, интересни за проследяване и анализиране, гласът му е блестящ и тембрист, което внушава до самия край на операта инатливото му и несломимо упорство да победи на всяка цена. Габриела Георгиева демонстрира издържливост, гъвкавост и непоколебимост в партията на Лейди Макбет. Тя създава силна химия със своите партньори, нейният екстаз излъчва особен нарцистичен нюанс и скрита символика на опиянението от властта. Изпълнителката пресъздава внушително етапите на тотално умопомрачение до щастливото посрещане на смъртта. Алесандра Ди Джорджо (Италия) създава по-различен образ, лишен от мащабна демоничност и по-близък до представите за злобна, загадъчна и неморална личност. Пъргавостта на гласа в бързите пасажи е впечатляваща и внася щрихи на контролирана истеричност, а с тихите динамики – на хитрост. Интерпретацията на Алесандра Ди Джорджо има еротичен привкус и манипулативен нюанс. Петър Бучков е внушителен и респектиращ, демонстрира богат и тембрист глас, Светозар Рангелов изпълнява партията си с необходимата доза драматизъм, ескалиращ до тревога и крайно отчаяние. изпълняват В ролята на Макдъф Даниел Дамянов излъчва героичност и непоколебимост, а Емил Павлов е искрен и вълнуващ, готов да се бори за справедливост. В малките партии се проявиха опитни певци като Иванка Нинова и Даниела Панчевска – Придворната дама, Николай Петров и Ангел Христов – Доктора, Хрисимир Дамянов – Малкълм и Антон Андреев – Слуга. Масовите сцени са подсилени от демоничното присъствие на триликата богиня Хеката, властелин на небето, земята и подземния свят. Хладнокръвното и непоколебимо излъчване на Сиана Миладинова, Райя Андреева и Ния Балчева създава интересен диалог между Античността и Средновековието с напомнянето, че темата за съдбата вълнува човека, откакто свят светува. Прекрасни са малкият актьор Дамян Иванов в ролята на Флинс и Хорът на софийските момчета с диригент Александър Митев.    

ЗА РЕЖИСУРАТА 

В първо действие, още в сцената с пророчествата режисурата представя Макбет ръководен от висшите сили, когато вещиците насочват към него три оръжия, а към Банко –  фигура на човешка длан, наподобяваща отрязана ръка. Този, както и ред други детайли свидетелстват за задълбоченото анализиране и на драмата, и на оперната партитура. Оръжията остават на земята около Макбет, но той не ги взима, а в края на хоровия откъс вещиците ги отнасят, за да му ги дадат в следващата сцена, под формата на видения. Емблематичната ария на лейди Макбет преобразява сцената и откроява важен елемент в декора – тронът, който чрез механизъм се завърта и от противоположен ракурс прилича на гроб. Движението му по сцената по “магически” начин (без физическа човешка сила) подкрепя идеята за мощта и присъствието на свръхестествени сили, които сякаш тласкат лейди Макбет и нейния съпруг все по-близо до жадуваната власт. Това плъзгане на трона по сцената препраща към плаката на спектакъла, изобразяващ кърваво море с носеща се лодка, която прилича на корона. Не е случаен изборът на три главни вещици, които да репрезентират отвъдните сили. Те поставят на трона “железни” ръкавици и наблюдателният зрител ще забележи, че след края на арията си лейди Макбет сама слага ръкавицата на злото на едната си ръка, а Макбет поставя внимателно втората ръкавица на съпругата си. Оттук нататък двойката поема по зловещия път, осеян с нехуманни избори и малко по-късно Трите главни вещици подават на Макбет и оръжието, с което да  убие  крал Дънкан. Арията на лейди Макбет е изцяло позиционирана в предната част на сцената и дава възможност на изпълнителите да покажат своя интерпретаторски потенциал.

Второ действие съдържа едно от най-силните открития в режисурата на Вера Петрова. Отново прозвучава цитат от Шекспировата трагедия: “А всички наши „вчера“ са светели по пътя на глупци към мухъла на гроба. Фу, угасвай, свещице кратка!”. Макбет за втори път опитва да даде ключа на Пазителя на сънища, който е червената проследима нишка в целия спектакъл, но ключът бива отхвърлен. Това е важен повтарящ се поетичен похват, защото загатва и подгрява последното финално действие на операта. На пръв поглед сценичното пространство е конкретно и много ясно обрисува атмосферата в замъка. Високите арки са врати между различни пространства, но мизансценът придава на тези колони и предверия нови значения на магически портали, през които преминаването е селективно. Макбет напуска сцената, а лейди Макбет, която опитва да го последва, сякаш се блъска в невидима стена и е заключена в собственото си съзнание, за да изпее арията си – от второ действие, в която достига до прозрението, че на всяка цена е необходимо и второ убийство. Мъжки хор на наемните убийци изпълнява брилянтно, с чудесни динамични акценти емблематичните фрази “Трепери, Банко!” и допринася изключително за постигането на разтърсващата атмосфера. Едно от най-ярките сценични решения е убийството на Банко. Скалистата местност, из която бродят той и неговият малък син, контрастира ярко на празничната червена маса в дъното. Два свята – на войната и на зловещата апатия, която триумфира и празнува чуждата смърт, съществуват паралелно и се подхранват взаимно. Не просто противопоставяне, а неразривно свързана екзистенция. Докато малкото момче спи, Пазителят на сънища му отмъква играчката, което е ключов момент. Сцената се завърта и празничната маса от дъното, която прилича и на дълъг ковчег, се придвижва напред. Пренареждането на декорите се случва паралелно с появата на трите актриси, въплъщение на богинята Хеката и започва празникът на смъртта. Полудяването на Макбет е подсилено чрез местещи се предмети, което би изпълнило всеки смъртен с шизофренични мисли и паника. Пратеникът, който носи вестта за смъртта на Банко, донася на Макбет играчката на малкия Флинс. След миг Макбет вижда, че играчката не е на същото място и скоро изпада в шок от видението на духа на Банко. Забележителен е детайлът, че духът на Банко поставя кукличката върху гърдите на припадналия Макбет. Този силен момент внушава тежестта, която задушава краля и колко тежка може да бъде една кукла, напоена с чувство за греховна гузна съвест. Вера Петрова разделя сцената на много нива във височина и в дълбочина, на преден план е Макбет, който в агония лази по земята, а зад него и по-високо е вдигащата тост лейди Макбет, която използва дългата маса като подиум за своето тържествуващо дефиле. Зад нея е целият хор от поданници и вещици, а в дъното на сцената, на най-високата точка отново е застанала Хеката. Йерархическа пирамида, която онагледява кой над кого има власт. Масовите сцени приличат на средновековни картини, събрали в себе си образи от реалността и отвъдното. Въртящите се стени наподобяват отварящи и затварящи се портали към други светове, от които последователно нахлува светлина и мрак. Редуването на различна светлинна яркост в тази впечатляваща масова картина приковава погледите към величествената фигурата на Хеката в далечината.

Третото действие на операта отново е задвижено от Пазителя на сънища и от поредния, неуспешен опит на Макбет да се отърве от ключа към тази трагична история. Чуват се удари, подобни на пулсиращо сърце, които спират в момента, в който Пазителят приспива Макбет. Режисурата се отказва от буквализъм и сцената се изпълва с вещици, които заедно приготвят отвари. Дамският хор с пластика, подобна на танц, подсказва извършването на ритуал, разбърквайки енергично и весело въображаемите котли, а Хеката надзирава действието. Пазителят на сънища разгонва сатанинските същества и показва на Макбет една друга, възможна реалност: малко момиче тича към него, след нея се появява и лейди Макбет, щастлива и облагородена, светла и щастлива семейна идилия, която можеше да бъде изборът на властолюбивата двойка. В сребристо езеро въображаемата дъщеричка танцува и ги пръска с вода, а семейството се наслаждава на хармонията в душите им. Тази мирна алтернатива на същестуване е още една прекрасна режисьорска идея, която привнася свеж полъх в мрачната фабула. Вещиците отново се появяват и “отнемат” семейството на Макбет. Пренасяме се в оригиналния сюжет на оперното заглавие, при който Макбет иска да узнае бъдещето си не просто от сборището на вещиците, а лично от великите духове. Сцената се разтърсва от четири рязко падащи огледала, наподобяващи остриета на гилотина. Макбет е обзет от жажда за още кръвопролитие и гази агресивно в езерцето, което преди миг е било сцена на чистия и невинен танц на видението. Въздействащо е сценичното решение да се спуснат още два допълнителни огледални стълба (остриета) при пристигането на всички призраци. Този избор навярно внушава, че краят на Макбет и на лейди Макбет е съвсем близо. В следващата картина Вера Петрова ни препраща към самото начало на операта, оформяйки своеобразна рамка в постановката. Фигурите на мъжете войници и контролиращите ги невидими вещици този път не просто изчезват от сцената, а наподобяват комичен бой на кукли на конци. В това хумористично намигване, представящо войната като детска и несръчна игра с марионетки, се засилва внушението, че битките между хората са безсмислени и глупави. “Тоз живот е само една нещастна движеща се сянка, актьор бездарен, който се явява, измъчва и изпъчва своя час на сцената и след това изчезва. История, разказана от луд, със много шум и бяс, в която няма ни капка смисъл…” Макар за кратко време, артистите в ролите на Макбет и на Пазителя на сънища се отчуждават от образите си и активно коментират чрез безсловесни реакции смисъла на прозвучалите думи. Пазителят се появява с цигара в ръка, самоопределя се като “актьор бездарен” и неглижира  значимостта на професията си. Когато текстът изкаже определението “луд” обаче, той недвусмислено посочва Макбет. Коментарът му ще се окаже ключов в самоосъзнаването, което предстои във финала на спектакъла. Темата за лудостта се прокрадва и в следващата хорова картина, в последното четвърто действие, когато един женски образ се откроява сред опечаления народ. Красивият откъс за пореден път затвърждава майсторството и задълбочената подготовка на хористите на националната опера. Сцената не е оставена без активност и движение. Бих определил като интересна идеята един луд сред народа да се опитва да помогне на всеки, с каквото може и накрая да открадне дори, за да зарадва няколко гладни деца. Лудостта би трябвало да провокира към смели дела с оправдани, значими цели, а не към напразна смърт. Емоционалната картина подготвя важната ария на Макдъф, която формира неговата мотивация за действие и го превръща в противоотрова за злото, надвиснало над всички. Сцената на полудяването на лейди Макбет в последната картина е майсторски пресъздадена. Докато придворна дама коментира, че кралицата държи лампа, зрителят наблюдава как тя приспива бебе. Лудостта прераства в тиха халюцинация и реалността е тотално изместена от нереално времепространство. Удивително е как могъщата лейди Макбет изгаря още по-бързо и изгасва като свещ преди мъжа си, когото така повелително е ръководила, а драматургично признаците на неговото полудяване започват много по-рано. Оригинално е режисьорското решение безжизненото тяло на кралицата да остане на сцената, докато Макбет изпълнява своята финална ария. Научавайки за смъртта на своята съпруга, той изговаря текста, който пронизва поетично спектакъла на няколко пъти. Текст, внушаващ отчуждание, апатия и хладнокръвие. Режисурата обаче предизвиква актьорите да съчетаят студеното поднасяне на вокалните фрази (оглупелия и умопобъркан Макбет) с трескава реакция и отчаяна проверка на пулса на съпругата му (каквато би била реакцията на здравомислещия любим).

Финалът на операта не оставя зрителя равнодушен. Цялата сцена се изчиства за последната ротация и се разкрива динамичната арена, която ще приюти мъртвото тяло на Макбет в битката му с Макдъф. Двама актьори, две саби и един пронизващ удар допринасят цялата публика да въздъхне с облекчение и надежда, че това ще бъде последното кръвопролитие и светът няма да повтори безумните напразни стремежи на Макбет и лейди Макбет. Справедливостта възтържествува чрез ярко театралната музика на Верди и в центъра на сцената отново акостира тронът – кораб. Червеният килим към него прилича на пътека, осеяна с кръв. Една от метафизичните вещици коронясва новия крал Малкълм, а самият финал на операта е изненадващ и неочакван. Димна машина в левия ъгъл на сцената отваря портите на отвъдното, където лейди Макбет и малкото момиченце очакват Макбет да дойде при тях. Той преминава през цялата сцена и прави пренебрежителен жест към новия крал, сякаш да запечата в съзнанието на зрителя поантата, че властта не бива да е доминантата на човешкия живот. Кой слага точката на спектакъла? Разбира се, Пазителят на сънищата, който вече държи ключа от тази разтърсваща история и го прибира на сигурно място в колекцията си. Жестът му спуска завесата.

Никола Попов

Никола Попов е роден през 1997 г. в София. Завършва с отличие немския отдел на 91. Немска езикова гимназия „Проф. Константин Гълъбов“. Приет е да изучава оперно пеене в музикалната академия в класа на проф. Илка Попова и проф. Николай Моцов. Още във втори курс започва да се изявява като солист на сцената на Софийската опера. В продължение на пет театрални сезона участва в множество детски опери и мюзикъли. Завършва паралелно две магистърски степени: „Класическо пеене“ към НМА „Проф. Панчо Владигеров“ и „Театрално изкуство“ към НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ с научен ръководител доц. д-р Асен Терзиев. Участва в множество майсторски класове на певците Елена Филипова, Красимира Стоянова, Евгения Дундекова, както и на режисьора Вера Немирова. През 2023 г. е практикант по режисура на известния европейски режисьор Стефан Херхайм във Виена. През 2024 г. е специализант по оперно пеене в Академия „Борис Христов“ при Българския културен институт в Рим. Поканен е като солист на Музикално-драматичен театър „Константин Кисимов“, където участва в оперни, оперетни, мюзикълни и драматични постановки. Редовен гост е в Столичен куклен театър, където изпълнява главната роля в мюзикъла „Спондж Боб“ с режисьор Уест Хайлър (САЩ). През 2025 г. в продължение на година гласът му звучи по програма „Христо Ботев“ като водещ и музикален редактор на предавания, сред които „Музикални писма“, „На опера в събота“ и „Български изпълнители“. Към момента е редовен докторант по „Музикално-сценична режисура“ в НМА „Проф. Панчо Владигеров“ и преподавател по „Сценична реч и правоговор“ в НМУ „Любомир Пипков“. По повод участието си в проекта „Сподели КласикА“ той казва: „Работата с проф. Боянка Арнаудова е истинско вдъхновение и съм благодарен за тази възможност.“

Проектът „Сподели КласикА“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Критика 2025“