Рихард Щраус

(11 юни 1864 – 8 септември 1949)

Композитор на месец юни

5 юни 2024 г.

Той е сред най-великите композитори за човешкия глас и сред най-умелите познавачи на симфоничния оркестър, човек със съдба да преживее Третия райх и две световни войни, но и да напише своята великолепна експресивна музика – Рихард Щраус е композиторът, от чието рождение на 11 юни се навършват 160 години.

Битува един шеговит цитат около самото име на Рихард Щраус, според който: „Ако трябва да е Рихард, нека бъде Вагнер, а ако е Щраус, нека да е Йохан!“ Шега, която би звучала сполучливо само за непросветените в музиката, а за всички останали – не е тайна, че същият този Рихард умее да пише валсове, както Йохан и да композира опери, съперничещи на Вагнер!

На границата между XIX и XX век и заедно с Густав Малер, той е не само композитор, но и сред най-добрите диригенти. Пише музика, която винаги е пищна и дълбока и може би тъкмо заради това си качество е трудна за изпълнение. Славата и интересът са го съпътствали през целия му живот – когато е млад, творбите му се порицават защото са дръзки, а когато е в зрелите си години, застъпниците на новите течения го обявяват за старомоден.

Роден в музикално семейство в Мюнхен, Рихард Щраус проявява таланта си от съвсем ранна възраст и дължи много на своя баща – валдхорнист в Мюнхенския придворен оркестър. Баща му Франц Щраус (1822–1905) е известен валдхорнист и композитор, който осигурява на сина си безкомпромисно музикално образование. Рихард е едва 4-годишно момче, когато получава своето въведение в музиката – неговата майка му дава първите музикални уроци, а на шест той вече започва да композира. Първите му опити са свързани с няколко пиеси и дори с оркестрова увертюра. Паралелно с домашните занимания, преминава и гимназиален курс, изучава философия и история на изкуството в Мюнхенския университет. Известно е също, че в годините на своето юношество младият Щраус вече се е изявявал като пианист и цигулар. Диригентът от Мюнхен Франк Майер е негов учител по хармония, анализ на музикалните форми и оркестрация. Свири в любителски оркестър и получава безценната възможност да опознае отблизо музикалните инструменти, което по-късно ще му послужи за забележителния начин, по който оркестрира. Успешните занимания на Щраус показват, че за младия музикант няма да е нужно да продължи обучението си във висше училище, а диригентът Ханс фон Бюлов и прочутият композитор Йоханес Брамс още тогава провиждат в музиката му нещо извънредно.

Щраус е от онези творчески натури, които през целия си живот се развиват. Дали нетърпеливо усвоява нови техники в композирането или пък изследва различни философски и художествени идеи, той винаги развива личността си. Именно тази отдаденост на ученето, на самоусъвършенстването, ще го превърне в неподражаемия звуков майстор, от когото светът на изкуството вече 160 години се възхищава. В началото неговият стил е романтичният, до голяма степен повлиян от своите велики предшественици Роберт Шуман и Ференц Лист. Въпреки това, Щраус много скоро намира и развива свой собствен отличителен глас, чиито три стълба са: богата оркестрация, новаторска хармония и програмен подход към музиката.

През 1886 г. Щраус е назначен за трети капелмайстор в Мюнхенската придворна опера. Тази позиция не само му осигурява ценен диригентски опит, но и разкрива пред него оперния свят, който ще го погълне така силно. Три години по-късно композиторът поема пост във Ваймарския придворен театър и тогава пише известната си симфонична поема „Дон Жуан“ от 1889 г., за която Ханс фон Бюлов възкликва: „Дон Жуан… беше напълно нечуван успех!“ Така най-характерните за почерка на Щраус симфонични поеми – „Дон Жуан“, „Смърт и просветление“ (1889) и „Веселите шеги на Тил Ойленшпигел“ (1895) се раждат в този период и съвсем ясно го определят като „водещ композитор от късния романтизъм“. Буквално в последните години на XIX век идва ред и на още типични негови партитури от този жанр: „Тъй рече Заратустра“ по Ницше, автобиографичната „Животът на героя“ или „Дон Кихот“ по Сервантес. За Щраус новият XX век започва със създаването на неговата „Домашна симфония“ от 1904 г., а според някои изследователи, това слага край на „симфоничния“ му период от края на вече отминалото столетие.

Последната програмна симфония на Рихард Щраус или неговата последна симфонична поема е „Алпийска симфония“. Създадена през 1915 г. под впечатленията на красивите алпийски пейзажи и величествените планински хребети, на които Щраус се е любувал от вилата си в Гармиш, близо до Мюнхен. Партитурата продължава приблизително 50 мин. и съдържа 22 програмни заглавия. За да бъде изпълнена, тя изисква около 130 музиканти на сцената, от които само изпълнителите на ударните инструменти би трябвало да са над 60, включително и наличие на вятърна и гръмотевична машина… Всичко това създава трудности пред музикантите и обикновено за представянето са нужни цели два оркестъра, поради което „Алпийска симфония“ много рядко влиза в зала.

За разлика от „Алпийска симфония“ обаче, съдбата на оперното му наследство е съвсем различна. За Рихард Щраус операта е представлявала постоянен интерес, а театрите с охота са откликвали на почти всички негови сценични произведения. Създал е 14 опери, първата от които е „Гунтрам“ от 1893г., за която сам пише либретото и все още е силно повлиян от Вагнер, пред когото се прекланя. Десетилетия по-късно ще напише и последната – едноактната „Капричио“ от 1942 г. в сътрудничество с диригента Клеменс Краус, която и до днес е сред често изпълняваните. Всъщност, всички опери на Щраус са много важни за този жанр, за това и голяма част от тях продължават живота си по сцените. А и плодовитостта на композитора е впечатляваща – само между 1905 и 1912 г. една след друга се появяват: „Саломе“, „Електра“, „Кавалерът на розата“ и „Ариадна на Наксос“ – все заглавия, които трайно се установяват в театралния репертоар. „Жената без сянка” (1918) или много по-късните „Арабела“ (1932) и „Любовта на Даная“ (1940) също се поставят, но една си е извоювала специално място – вероятно заради нейните валсове или вокални ансамбли, „Кавалерът на розата“ е най-предпочитаната Щраусова опера! А тази, която сред всички бележи повратна точка е „Саломе“ (по Оскар Уайлд), чиято премиера през 1905 г. предизвика огромен спор, но въпреки това точно тя създава репутацията на своя автор и го прави богат.

Малцина са разбирали толкова дълбоко изразителната сила на човешкия глас, както Рихард Щраус. Мечтаният глас за него е бил сопрановият, затова и вокалната му музика почти винаги е вдъхновена от красотата на високия женски глас. Неговите най-известни „Четири последни песни“ (1948), както и други вокални мелодии, са написани именно за сопран и оркестър. „Четири последни песни“ са изпълнени премиерно в лондонската Royal Albert Hall през 1950 г. – т.е. само година след кончината на композитора и за жалост, той никога не ги е чул. Щраус е вече 84-годишен, когато работи върху тях, вдъхновен от стиховете на Йозеф фон Айхендорф и Херман Хесе. Интересното е, че идеята за общ цикъл не е негова, а едва след смъртта му през 1949 г. те са събрани в едно общо издание. Заслугата да бъдат публикувани като „Четири последни песни“, така както ги познаваме днес, е на издателят и негов приятел Ернст Рот (1896–1971). Те нямат аналог и не могат да бъдат сравнявани с никои други творби сред съществуващите образци на художествената песен и точно заради това са еталон за този музикален жанр през 20-ия век.

Рихард Щраус се радва на висока репутация през почти целия си живот – и като композитор, и като диригент. Удостоен с множество отличия и признания, включително почетни докторски степени от Оксфорд, Кеймбридж и Виена, той поддържа солидна диригентска кариера, заемайки позиции в Берлинската държавна опера, Виенската държавна опера и фестивала в Байройт. Но по-късния му живот е белязан от обстоятелства, които в крайна сметка ще навредят на репутацията му – продължителният артистичен успех и неговата политическа наивност накрая опетняват доброто му име. Така или иначе, няма еднозначна оценка за този последен период от живота на Рихард Щраус и съществуват значителни различия относно ролята, която композиторът е имал в нацистка Германия. Някои източници наблягат на неговата постоянна аполитичност и липсата на каквото и да е сътрудничество с нацистите, докато други посочват, че по време на Третия райх Щраус все пак е бил чиновник на държавна служба. От друга страна, той се изправя срещу властта, когато е било необходимо – заради еврейския произход на снаха си, Щраус защитава семейството си. Но същинското обвинение към него след края на войната е фокусирано в това, че публично композиторът така и не е осъдил режима. Едва година преди да почине, през 1948 г. от него са снети всякакви обвинения за сътрудничество с нацистите, но въпреки това, вече накърнената репутация тегне над името му дори и посмъртно за няколко десетилетия.

Рихард Щраус умира в Гармиш-Партенкирхен, Германия, през 1949 г. Мястото, където  композиторът построява известната си вила през 1908 г., превърнала се в негов дом буквално до смъртта му, днес приютява ежегодния Фестивал в негова чест. За повече от 40 г. тази „селска къща“ се превръща в убежище между ангажименти и концертни турнета, докато Щраус е активен в големите музикални столици Берлин, Дрезден и Виена. Дрезден е градът, в който композиторът постига голям успех с музиката си и точно тук са били поставени за първи път някои от неговите опери, а Мюнхен е родното му място и през целия си живот той запазва тесни връзки с града, а и с Бавария. И въпреки това, неговото „у дома“ винаги си остава Гармиш, дал му спокойствието да композира.

От 2020 г. нотните текстове на Рихард Щраус станаха осезаемо по-достъпни в интернет. Причината е в изтичането на давността на защитените авторски права, след като се навършиха 70 г. от кончината на композитора. Голяма част от нотите и редица документи вече са обществено достояние, а държавните библиотеки в Дрезден и Мюнхен предлагат своите цифрови колекции с неговите произведения. Наследството на Щраус се намира в Саксонската библиотека в Дрезден, някои материали са съхранявани също от Щатскапеле Дрезден, а с най-голямата колекция, посветена на композитора, разполага Баварската държавна библиотека в Мюнхен.

Макар и посмъртно, Рихард Щраус допринесе за славата и на седмото изкуство – неговият принос в киното се оказа решаващ, след като през 1968 г. Стенли Кубрик вмъкна в научнофантастичния си филм „2001: Една одисея в Космоса“ интродукцията към симфоничната поема „Тъй рече Заратустра“ в записа на Виенската филхармония под диригентството на Херберт фон Караян.

Юра Трошанова