Минчо Минчев: „Връщам се там, където никога не съм отсъствал“

Разговор с големия български цигулар, завърнал се вече в България

18 юни 2024 г.

След повече от три десетилетия в Германия, един от най-прославените български музиканти, когото публиката не е спирала да цени и обича, се завърна в родината си. Цигуларят Минчо Минчев вече е в България, с която никога не е прекъсвал връзката си за изминалите 33 години. Преподава в град Есен още от 1990 г., като професор по цигулка в Университета по изкуствата Фолкванг, изнася и майсторски класове из целия свят – Мексико, Куба, Турция, Гърция, Северна Македония, Словакия, Япония, Южна Корея, Австралия. И, разбира се, в България – обучавал е десетки млади цигулари в Аркутино, Созопол, на международните фестивали Варненско лято и Мартенски музиканти дни в Русе. Някога цигуларят бе сред първите български ученици на прочутия проф. Ифра Нийман (1923–2003) в Гилдхол скул в Лондон, а по-късно, когато самият той стана и педагог, не прекъсна блестящата си концертна дейност. Минчо Минчев беше солист на оркестри като Лондонската филхармония, Лондонския симфоничен оркестър, London Mozart Players, Оркестъра на BBC в Лондон, Академията St. Martin in the Fields, St. Goldsmith Orchestra, Радиооркестъра на Романска Швейцария, Оркестъра на Московското радио и телевизия, Букурещката филхармония „Джордже Енеску“, Амстердамския симфоничен оркестър, Дрезденската филхармония и др. Само преди няколко месеца го видяхме отново и на българска сцена – в Новогодишния музикален фестивал в НДК с Фестивалния симфоничен оркестър, под диригентството на маестро Емил Табаков, а малко по-късно и във Варна.

„Там, където съм бил, то е било заради това, че съм имал да върша някаква работа. Дали концерт, дали майсторски класове, дали е било в последните 33 години в Германия с работа, която ми доставяше огромно удоволствие, но с чувството на цялата отговорност, която е върху плещите ми – да помогна на талантливи хора, които съм избрал да бъдат в класа ми“. След успешното дипломиране на студентите му от неговия клас по цигулка в университета в Есен, проф. Минчо Минчев избра окончателно да се установи в България. „Връщам се там, където никога всъщност не съм отсъствал… Винаги съм бил готов, както и продължавам, да мога да помогна на талантливи хора и които имат желание да имат връзка с мен – са добре дошли!“

Минчо Минчев даде пространно интервю за радио Класик А в предаването „Съботно кафе“ с Радостина Узунова. Споделяйки изключителни моменти от превъзходната си кариера и преподавателска работа, той говори за конкурсите, открили му големите сцени и за инструментите, които е имал шанса да държи в ръцете си. Музикантът има фонд „Цигулките на Минчо Минчев“ – инструменти, които предоставя на млади цигулари, след прослушване по време на Лятната академия на Варненско лято. А преди 22 години именно той се оказа в основата на създаването на Оркестър „Кантус Фирмус“, за чието начало също разказва. Дълбоко благодарен на съпругата си, с която са заедно над 40 години, сега вече разполага с много повече време, за да се наслаждава на своето семейството и да опознава България, за чиито забележителности все не е имал време.

„Когато получих тази професура, си казах: трябва да намаля концертите си наполовина, за да мога да имам остатъка от времето ми за студентите. Оказа се, че… простичко казано, ми се удвои работата!“, разказва той за дългите години на преподаване в Германия, през които отдадеността към учениците върви ръка за ръка с концертите на сцена. Но „контакта с талантливи хора аз съм го имал още в България“, изрично подчертава цигуларят, припомняйки как през 1989 г. започва майсторски класове в Габрово в Априловската гимназия, където самият той е учил, и тогава са първите му срещи с „цвета на едно поколение“, сред което са Мила Георгиева и Светлин Русев. Сега оценява този период като „нещо, което откри едно поле на желани действия“, защото „от един момент нататък вече стана ясно, че това е другата част от живота ми!“

През 2002 г. по време на фестивала Мартенски музикални дни в Русе Минчо Минчев заедно с британския челист Робърт Коен създадоха Академия за оркестър, която след това прерасна в един от познатите днешни оркестрови ансамбли на България – Оркестър на Класик ФМ, а днес преименуван на Оркестър „Кантус Фирмус“. „На този оркестър двамата сме съсъздателите му, защото след концерта му в Русе, го направихме и в София, в зала „България“. И Васко Димитров каза: Имаш ли нещо против този оркестър да ми го дадеш? (смее се) Той нито беше мой, нито на Робърт, но някак си стана съвсем спонтанно с много ентусиазъм и много радост! С много желание от тези млади хора, които попаднаха в тая селекция и продължиха да съществуват. Но другото, което е страшно важно е, че този оркестър всъщност помогна за развитието на тези млади хора… И това ядро се разрасна до един прекрасен оркестър!“ Когато говори за безценния опит, който музикантите трупат в оркестъра с различните големи гостуващи солисти, си спомня думи на знаменития цигулар Хенрик Шеринг (1918–1988), който му казва: „Най-важното нещо са репетициите“, защото тогава се раждат идеите и тогава се пробват.

„На всички конкурси, на които съм се явявал, съм имал награди. Но не съм се явявал на всички конкурси по света. И слава Богу!“, възкликва той. Първото състезание, на което Минчо Минчев свири като дете, е когато е едва 9-годишен, но най-емоционалният му спомен е за 1970 г. и победата му на конкурса „Паганини“. „Да, победа, но без първа награда! Тогава първа награда не беше връчена и аз бях много, много, много разтърсен от яд и от това, че не съм успял, защото исках да свиря с цигулката на Паганини. Не се случи… Казах си, че съм на 20 г. и до 33 имам още 13 години да се явявам и тая цигулка трябва да попадне в ръцете ми. Това беше вечерта след връчване на наградите и концерта. Но на другата сутрин като станах, казах: тук си свърших работата! И повече – никакво явяване. Но, струва ми се, че всъщност най-голямата награда, най-голямата победа на състезание, беше тази професура в Германия!“

Дали конкурсите са онова необходимо изпитание пред един млад музикант, през което обезателно трябва да се премине? За Минчо Минчев те са „оня подиум, който ти позволява да бъдеш забелязан – забелязан от импресарио, от институции, които биха могли да се заинтересуват и да те поканят да направиш един компактдиск или интервюта, които ти дават едно представяне в много по-широки рамки и измерения, за да знаят за теб. А като знаят за теб и какво си постигнал, те канят за концерти и тия концерти от тук нататък трябва да са кой от кой по-добър и по-успешен“. Неговият личен най-висок „подиум“, разтворил нови врати пред кариерата му, е конкурсът „Карл Флеш“ през 1974 г. в Лондон, където получава няколко награди. Резултатът: „Имах един списък от 20-тина ангажимента с най-добрите английски оркестри и не само, също и рецитали. И разбира се, с най-големия импресарио Harold Holt Ltd. (сега Askonas Holt, бел. ред.), който ме взе в листата на цигуларите – с Йехуди Менухин, с Ицхак Пърлман, Пинкас Цукерман, Ида Хендъл, Исак Щерн, да не продължавам нататък… И така попадаш в едно обкръжение на мечтите си, даже може би и не съм мечтал да бъда сред тях, но съм бил“.  

Неотдавна той върна на българската държава своя ценен „Страдивариус“, но през живота си е имал възможността да свири на няколко инструмента, включително и „Гуарнери“. „Явно, че съм бил много впечатлен от звука на цигулката“, спомня си той. „Баща ми, който беше лекар, свиреше на цигулка много, много добре и така си почиваше след изморителна работа с пациенти“. Първата си цигулка получава още за втория си рожден ден – „една цигулчица, направена от дядо ми…, от която тръгна всичко всъщност“. Помни срещата си с цигуларя Любен Владигеров (1899–1992) в Русе, който му помага извънредно много и му дава инструмент да се яви на конкурса „Виенявски“. „През живота си съм имал щастие и късмет да ми помагат – Любен Владигеров ли е бил, някой друг ли, Никита Магалов ли, който беше в журито на „Карл Флеш“… Именно Никита Магалов прави така, че българският музикант да получи цигулка „Гуарнери“, на която някога е музицирал легендарният Йозеф Сигети (1892–1973). „Какви разтърсващи емоции са били!“, признава днес Минчо Минчев, който от 1977 г. свири на „Страдивариус“ 1716 г. Барон Витгенщайн, закупен специално за него и предоставен му от българската държава. Към тази цигулка е привиквал в продължение на година и половина, защото „то не е толкова лесно да му влезеш в душичката на инструмента“, както сам казва.

„Да не бързаш за никъде, да не се притесняваш… “ За какво ще има повече време сега Минчо Минчев, след завръщането си в България, чуйте в целия разговор на Радостина Узунова с маестрото!

Интервю с Минчо Минчев:

Над публикацията работи Юра Трошанова