Джакомо Пучини

(22 декември 1858 – 29 ноември 1924)

Композитор на месец ноември

5 ноември 2024 г.

Джакомо Пучини се ражда в Лука, старото италианско градче в красивия регион на Тоскана, на 22 декември 1858 г. Той е последният от поколенията музиканти, които за повече от столетие са доминирали в артистичния живот на града – фамилията Пучини. Тази династия ражда четири генерации италианци, отдадени на музиката, затова и младият Джакомо получава първите си уроци от своя баща Микеле, отишъл си рано. Само няколко години по-късно, след преждевременната бащина кончина, младият Пучини започва да учи цигулка в известния за времето си музикален лицей „Пачини“. По-късно там продължава и с композиция, обучаван от талантливия музикант и педагог Карло Анджелони (1834–1901). Тогава се раждат някои първи творби, сред които Меса за четири гласа – неговата дипломна работа от 1880 г. Но преди това, младият Пучини изявява дарбата си и като църковен органист и хормайстор, продължавайки традицията на своя род. Твърди се, че моментът, в който открива истинското си призвание, е дошъл през 1876 г., когато отива в близкия град Пиза, за да присъства на Вердиевата опера „Аида“. След като чува музиката, обзелото го вдъхновение е толкова силно, че решението му да предопредели живота си в полза на операта е съдбоносно!

„Всевишният Бог ме докосна с малкия си пръст и ми каза: „Пиши за театъра и само за театъра!“ И аз се подчиних на върховната му заповед“ – това съкровено признание на композитора бележи божествения миг да прозрението. Според някои, то е изказано още в детството му, но за други изследователи, думите са обвързани с 20-те години на ХХ век и неговата последна опера „Турандот“.

Животът в Милано е следващата глава от пътя на младия Пучини. Премествайки се в големия град, той започва кариера, в която е твърдо решен да се посвети изцяло на композицията, а не да преподава или да бъде изпълнител. В Консерваторията в Милано среща имена като Антонио Бацини и Амилкаре Понкиели, които стават негови учители, а през тези години на щастлива бедност, дори споделя една стая с приятеля си Пиетро Маскани (1863–1945). Създава и първата си опера, озаглавена „Вилиси“, чийто дебют получава добър отзвук през май 1884 г. Известният Джулио Рикорди (1840–1912), издателят на Верди, щом се запознава с операта не само я включва в каталога на своето издателство, но и поръчва втора оперна творба на Пучини – „Едгар“. Но тя не донася същия успех, композицията е дълга и тежка, а на премиерата през 1889 г. не постига така желания резултат.

Минават четири години и успехът отново се завръща при композитора с неговата следваща опера, а той отново ще изпита радостта от щедрия прием на публиката – премиерата на третата му опера „Манон Леско“ (1893) преминава  триумфално! Благодарение на този успех, Пучини не само стабилизира финансовото си състояние, но и общественото уважение към него расте, което му дава статут на един от най-почитаните композитори на Италия.

„Бохеми“ е операта, която светът вижда и чува за първи път през 1896 г. и с това заглавие идва и още по-голямото признание за нейния автор. И двете опери, заедно с предишната „Манон Леско“, се играят премиерно на една историческа сцена – откритият още през 1740 г. Театро „Реджио“ в Торино. Това е времето, когато за първи път се срещат два музикални колоса, чието приятелство е белязано от силни спорове и трогателни завръщания – Джакомо Пучини и десетина години по-младият от него Артуро Тосканини (1867–1957). Въпреки контрастите помежду им, заради деликатната натура на Пучини сблъскваща се с властния темперамент на Тосканини, това приятелство остава задълго, макар и болезнено трудно. Тосканини дирижира премиерите на „Бохеми“, „Момичето от златния Запад“ (1910), а след разрива помежду им от 1914 г. се завръща към своя някогашен приятел, за да поеме през 1926 г. и незавършената му финална опера „Турандот“, след като композиторът вече го няма.

Последните години на отиващия си XIX век са време на успех, който трайно съпътства кариерата на италианския оперен майстор. Славата му дори излиза извън пределите на Италия, а след „Тоска“ от 1900 г. авторът заслужено се превръща в най-известният композитор на своята епоха. „Тоска“ – „първата опера на ХХ-ия век“ е творбата, която действително оповестява културния нов век в сърцето на стара Европа – Рим. Пучини е вече 41-годишен, когато му предстои премиерата на произведението във Вечния град през януари 1900 г., в Театро „Костанци“. Възприеман от мнозина като дългоочаквания наследник на достолепния Верди, точно тази премиера има голямо значение за неговата кариера и той не бива да се проваля! Именно заради това, влага цялата си енергия в подготовката, премества се в хотел в Рим и сам ръководи репетициите – исторически момент, съвпадащ с приповдигнатото обществено настроение от настъпващия нов век, което придава тържествен оттенък и на Пучиниевата премиера. „Тоска“ се оказва огромно предизвикателство, за което свидетелстват думите на самия композитор пред една от сестрите му, в които признава: „Тоска е изключително трудна…“ Но трудностите се преодоляват и големият успех отново идва, а Пучини, въпреки международната си слава, остава все така достъпен, приветлив и близък до простодушните нрави на Тоскана, живеейки тихо близо до Лука.

На върха на славата обаче, настъпва и моментът, в който следващата му опера не се приема добре. През 1904 г. се състои премиерата на „Мадам Бътерфлай“ и това първо представление се играе в Миланската „Ла Скала“ на 17 февруари. Пучини е принуден да оттегли операта, преработва я и отново я представя няколко месеца по-късно. Така на 25 май в „Театро Гранде“ в Бреша той отново има щастието да се радва на аплодисментите на публиката и одобрението на критиците.

Джакомо Пучини прави своя дебют извън Европа, представяйки операта си „Момичето от златния Запад“ в Ню Йорк на сцената на Метрополитън опера през 1910 г. Но още пет години по-рано той е приветстван и в Аржентина, където отива, за да присъства на цял фестивал с неговите опери. Американската премиера в Ню Йорк е грандиозно събитие, благодарение и на актьорския състав, който включва две изключителни звезди: Енрико Карузо (1873–1921) и Артуро Тосканини.

„Това няма да е оперета, а истинска комична опера – т.е. от много по-голям калибър“. Така мисли Пучини по повод предложението да напише оперета, на което първоначално отказва, но след това се съгласява. „Лястовичката“ е плод тъкмо на това предложение с добра финансова подплата, което той получава във Виена след завръщането си от Съединените щати. Така се ражда не оперета, а операта с името „Лястовичката“, чиято премира е изнесена през 1917 г. в Монте Карло с Тито Скипа (1889–1965) в главната мъжка роля.

В годините на Първата световна война, когато са осуетени редица негови планове, вече зрелият майстор се фокусира върху три произведения – „Мантията“, „Сестра Анджелика“ и „Джани Скики“. Така създаденият оперен Триптих с трите едноактни творби е показан за първи път пред публика в края на 1918 г., отново в първия театър на Ню Йорк – Метрополитън опера, но не предизвиква особено въодушевление.

„Има една ария за тенор, за която вярвам, че ще стане толкова популярна, колкото е „И звездите блестяха“… („Lucean le stelle“), казва самият Пучини, когато описва работата си върху новата опера „Турандот“, а сравнението е с арията на Марио Каварадоси от операта му „Тоска“. Незавършена при смъртта на композитора през 1924 г., тази последна опера е плод на истинската му зрялост. „Турандот“ е неговият повод да се обърне към Далечния Изток, да изучава отново китайската музика, въпреки че вече го е правил и преди в „Мадам Бътерфлай“. В началото на ХХ век екзотиката на Далечния Изток е привлекателна тема и често срещана в Западна Европа, припозната от художници, композитори, писатели. През пролетта на 1920 г. Пучини обсъжда заедно с либретистите Джузепе Адами и Ренато Симони истории, които биха могли да се превърнат в оперни сюжети. Така се стига до произведенията на венецианския драматург Карло Гоци (1720–1806) и неговата приказка за Принцеса Турандот, която заляга в основата. „Турандот“ всъщност се оказва първата опера на Пучини с фантастичен декор, чието действие се развива „във времето на приказките“, както е посочено в партитурата.

Една от най-красивите и впоследствие най-известни тенорови арии, които някога е създал, действително звучи именно тук – тъй както и самият Пучини е предполагал, композирайки „Турандот“. Арията „Nessun dorma“ („Нека никой не спи“) се изпълнява от героя Принц Калаф, който се влюбва от пръв поглед в красивата, но ледена и кръвожадна принцеса Турандот… Тази изумителна ария отдавна е незаменима част от всеки оперен рецитал, тя е аранжирана десетки пъти в различни музикални стилове, но Лучано Павароти беше първият, който успя да я „извади от рамките на оперния свят“ и да я представи на възможно най-широка публика през 90-те години на ХХ век.

Пучини умира на 29 ноември 1924 г. в Брюксел, където се лекува от злокачествено заболяване. „Тази болка в гърлото ми не ми дава мира, въпреки че мъката е повече душевна, отколкото физическа. Отивам в Брюксел на консултация с познат специалист… Операция ли ще е? Медицинско лечение? Смъртна присъда? Не мога да продължавам така повече. А освен това, и Турандот…“ – негови думи, съхранени в архива на Кралската опера „Ла Моне“ в Брюксел. Това е театърът, който пази спомена за присъствието му още от 1909 г., когато композиторът прекарва две седмици в репетиции на „Мадам Бътерфлай“ и дори още по-рано, от есента на 1900 г., когато е присъствал на представление на своята „Бохеми“. След тъжната вест за кончината, жителите на Брюксел изпращат великия италианец в многолюдна траурна церемония по улиците на града, преди тленните му останки да отпътуват за Милано.

Пучини така и не успява да приключи работата си по „Турандот“. Затова и закъснялата премиера идва чак след неговата смърт – на 25 април 1926 г. в „Ла Скала“, Милано. Ангажиран е прочутият Тосканини, който решава да я представи само до там, докъдето завършва самата партитура на автора. И когато изпълнението стига до този момент, маестрото се обръща към публиката и обявява: „Тук Пучини завърши своята опера“. Ето защо, той отказва да продължи да дирижира по-нататък, въпреки че е признавал добре свършената работа на Франко Алфано (1875-1954) – композиторът, който завършва партитурата на „Турандот“. 

Сътрудничеството на Джакомо Пучини с либретистите Джузепе Джакоза и Луиджи Илика е най-продуктивното в цялата му театрална кариера, но освен за оперната сцена, за която се е чувствал предопределен, композиторът оставя и инструментални творби. Eлегията му за струнен квартет „Хризантеми”, например, чиято продължителност е едва шест минути, е музика с дълбока емоционалност и печал. Написана още през 1890 г., тя е творение създадено само за една нощ, по признанието на самия композитор, научил за неочакваната смърт на своя добър приятел Амадео ди Савоя, бившия крал на Испания. А защо избира това заглавие? В Италия хризантемите са цветята на траура, символът на дълбоката скръб.