Владимир Юровски:
„Музиката не принадлежи на никого и принадлежи на всички“

Разговорът на Марио Хосен с диригента се състоя на 5 септември във Варна в рамките на форума на Европейската фестивална асоциация

Ден преди концерта на Берлинския симфоничен радиооркестър, ръководен от Владимир Юровски и солистка цигуларката Юлия Фишер на фестивала “Варненско лято”, прочутият диригент се среща с артистичния директор на първия български фестивал Марио Хосен. Диалогът между двамата музиканти обаче надхвърля конкретното концертно събитие. Разговорът се докосва до същността на музиката и нейното място в днешния объркан свят. Срещата е част от Denis Denis de Rougemont Forum на Европейската фестивална асоциация, проведен във Варна с домакин Международния музикален фестивал  „Варненско лято“.

Хосен и Юровски говорят за музиката като език, за нейната способност да създава връзка между хората и за отговорността на фестивалите към културното наследство. Още в началото Марио Хосен поставя разговора в контекста на 100-годишната история на „Варненско лято“. Той припомня началото на фестивала и идеята един град на Черно море да посвети част от лятото на европейската музика. За Хосен тази история е свързана с по-големия въпрос за мястото на музиката в развитието на европейската култура. Той определя музиката като език, който надхвърля националните граници, като пита Юровски кое води диригента при интерпретацията, утвърдената традиция или самият дух на произведението. Отговорът на Владимир Юровски започва с една от основните идеи в разговора:

„Мисля, че музиката не принадлежи на никого и принадлежи на всички.“

За диригента музиката е свързана преди всичко с времето. Той я определя като „звучащо време“ и обяснява, че именно чрез музиката нещо неосезаемо може да се превърне в пространство. Когато слушаме музика, според Юровски ние влизаме в определен звуков свят. Той не принадлежи на композитора, изпълнителя или слушателя. Той съществува само докато музиката звучи и докато човекът е част от това преживяване.

„Така времето се превръща в пространство. За мен това е фундаменталната способност на музиката. Онова, което е неосезаемо, времето, да се превърне в пространство, в звуков пейзаж.“

От тази гледна точка нотният текст е само възможност за появата на музиката. Написаната партитура съдържа структурата и идеята на произведението, но самата музика се появява едва когато бъде изпълнена.

„Музиката съществува единствено докато звучи. Музиката, записана върху хартия, е проект, скица, мечта, предписана структура – но все още не е музика.“

Юровски обръща внимание и на момента след последния звук. Според него той има собствено значение. Тъкмо в този момент музиката вече не звучи, но преживяването от нея остава у слушателя. Затова диригентът говори и за тишината след края на произведението. Той дори поставя под въпрос автоматичното ръкопляскане след всяко изпълнение. Юровски свързва аплодисментите с исторически концертни обичаи, които според него произлизат от социалните отношения между музикантите и техните слушатели в миналото. Така разговорът за тишината се превръща и в разговор за начина, по който слушаме музика. За Юровски концертът не приключва просто с последния звук. Начинът, по който публиката остава за момент в тишина, също е част от преживяването.

От темата за звука и тишината разговорът преминава към историята на европейската музика. Марио Хосен подчертава, че европейската музикална традиция има много по-дълбоки корени от шестте столетия, които той споменава в началото. Юровски продължава тази идея, като говори за развитието на музикалния запис и за промените в ролята на музиката през вековете. Той обръща внимание на периода, в който музиката е била тясно свързана с Църквата. Според него с Ренесанса започва постепенното освобождаване на музиката от тази зависимост. По-късно музиката продължава да бъде свързана с различни форми на власт и обществено устройство. Като пример Юровски посочва Волфганг Амадеус Моцарт. Конфликтът на композитора с архиепископа на Залцбург според диригента показва колко силно социалното положение на музиканта е зависело от властта. Моцарт не приема подчиненото положение, което се очаква от него, а това има сериозни финансови и професионални последствия. Юровски прави паралел и с Дмитрий Шостакович. В неговия случай отношенията между музиката и властта се проявяват в условията на съветския режим и в необходимостта композиторът да се съобразява с политическата система.

За диригента тези примери не доказват, че музиката е променяла своята природа. Те показват по-скоро, че през различните епохи тя е била поставяна в служба на религията, властта или икономическите интереси.

„Музиката е служила на религията, музиката е служила на властта, музиката е служила на парите. Но това не е променило природата на самата музика.“

Юровски свързва тази идея и с разбирането за музиката като самостоятелен език. Той се позовава на Игор Стравински и на тезата, че музиката не трябва непременно да бъде обяснявана чрез човешка емоция или философска идея. Тя има собствен начин на изразяване.

„Музиката не може да изразява нищо друго освен самата себе си.“

Според Юровски това обаче не означава, че слушането не изисква усилие. За да влезе в пространството на музиката, човек трябва да бъде внимателен и чувствителен към това, което чува. 

Една от най-личните части от разговора идва, когато Марио Хосен пита какво място има музиката в днешния свят. Юровски говори за нуждата на човека от нещо, което да го свързва с по-голям смисъл. Според него в свят, в който религията вече не заема същото място в живота на много хора, музиката може да бъде един от начините човек да се докосне до нещо отвъд ежедневното. Той разказва лична история за своята баба, която в края на живота си постепенно губи способността да говори и да разпознава имената на хората. Тя обаче продължава да разпознава гласовете. Когато Юровски ѝ пуска запис на балет от Чайковски, който тя познава от времето, когато е била балерина, реакцията ѝ го впечатлява дълбоко.

„Никога няма да забравя как изражението в очите ѝ се промени, сякаш някой беше запалил свещ отвътре.“

Според Юровски този спомен показва как музиката може да създаде връзка дори тогава, когато другите средства за общуване вече не са възможни. Оттук той преминава към работата на Берлинския симфоничен радиооркестър с публики с различни увреждания. В тези концерти музикантите приемат, че пълната тишина няма как да бъде постигната. Според него това не е недостатък, а част от начина, по който тези хора преживяват музиката. Той разказва за „Концертите за всички“, в които публиката не просто присъства, а е активно въвлечена в слушането. Според него подобни срещи показват, че музиката може да достига до хората по начин, който не зависи от способността им да говорят или да общуват по традиционен начин.

За диригента музиката има и още една важна сила, способността да събира хората. Той прави разграничение между това да слушаш музика и да я създаваш заедно с други хора. Според него и двете преживявания могат да обединяват, но активното музициране има особено силно въздействие. Когато хората пеят или създават музика заедно, те трябва да се вслушват един в друг. Това изисква сътрудничество и внимание. Именно затова според Юровски е невъзможно хората да продължават конфликта си в момента, в който музицират заедно.

„Не можете да се карате, докато правите музика. Физически е невъзможно. Или музика, или конфликт.“

Оттук идва и една от най-силните му тези за ролята на музиката днес. Според него съхраняването на класическите произведения и високото професионално качество са важни. Но още по-важна е способността на изкуството да остане свързано с човека.

„Но според мен безкрайно, безкрайно по-важно е да спасим човечността.“

Юровски не твърди, че музиката може да реши световните конфликти. Той говори за нещо по-конкретно, способността ѝ да направи ежедневието на човека по-поносимо и да създава пространства за общуване.

Юровски води разговора и към темата за звуковата среда, в която живеем. Той говори за шума в големите градове като форма на замърсяване, която често остава незабелязана. Според него съвременният човек има нужда не само от зелени пространства, но и от места, в които може да остане в тишина. Тази идея се връща към концертната зала. За него моментът непосредствено преди първия звук има особена сила. Същото важи и за секундите след последния звук. Според Юровски именно това очакване е част от причината музиката да продължава да има място в живота ни.

В разговора Марио Хосен пренася темата към ролята на фестивалите. Според него те не са просто места за представяне на готови произведения. Те могат да влияят върху начина, по който публиката възприема културата. Хосен поставя въпроса как фестивалите могат да представят познатите произведения по нов начин. Той пита и как се намира място за музика, която публиката все още не познава. В отговор Юровски говори за необходимия баланс между боксофиса и артистичната цялост. Той дава конкретен пример с Берлински симфоничен радиооркестър. Когато оркестърът пътува в чужбина, е естествено да представя произведения, които публиката очаква от него. Като германски оркестър той може да изпълнява Брамс или Бетовен. Когато обаче работи в Берлин, според Юровски ситуацията е различна. Там оркестърът трябва да има собствена художествена идентичност. Затова в програмите му присъстват и произведения от композитори като Енеску, Панчо Владигеров и Едисон Денисов.

Оттук разговорът естествено достига до младите слушатели и необходимостта класическата музика да бъде представяна по нови начини. Марио Хосен пита Юровски дали би участвал в проект, който съчетава симфоничен оркестър с музикални форми, следвани от по-младите поколения. Отговорът му е свързан с вече реализирани проекти. Диригентът разказва за работата си с диджеи, визуални артисти и студенти по кино. Сред примерите е концерт в „Раундхаус“ в Лондон. Публиката там обичайно е свързана с рок и поп музиката. Затова към изпълнението на Бетовен е добавен визуален елемент. Студенти от филмова академия снимат музикантите по време на изпълнението. Камерите им са разположени сред оркестъра, а заснетите изображения се прожектират върху големи екрани. Юровски подчертава, че не става дума за замяна на музиката с визуално шоу. Различните гледни точки на младите оператори променят начина, по който публиката наблюдава оркестъра.

„И определено накара публиката не само да слуша, но и да ни наблюдава много по-внимателно.“

За Марио Хосен подобни проекти са възможност да се покаже на младата публика, че класическата музика също е част от нейното наследство. Според него фестивалите могат да бъдат мястото, където традиционните и съвременните форми се срещат.

В последната част на разговора темата за европейското културно наследство придобива още едно измерение. Въпрос от публиката насочва дискусията към връзката между развитието на европейската култура и историята на колонизацията. Владимир Юровски приема необходимостта тези процеси да бъдат разглеждани заедно. Той обаче поставя акцент върху начина, по който това се прави. Според него проблематичните страни на историята трябва да бъдат показвани и обсъждани, но това не означава автоматично отказ от културното наследство. Юровски дава примери с Бетовен, Александър Пушкин. За него различните исторически и национални контексти са част от разбирането на тези личности.

Той формулира своята позиция чрез една дума:

„Тази история трябва да бъде поставена в контекст. За мен това е ключовата дума: контекст.“

Според него културното наследство може да бъде разглеждано критично, без да бъде заличено. Историята трябва да бъде познавана с нейните противоречия, а произведенията да бъдат поставени в контекста, в който са създадени. Марио Хосен също свързва темата с личния си опит и с различните културни среди, които са част от живота му. За него артистите имат способността да срещат хора с различен произход и да създават пространство за диалог.

Разговорът между Марио Хосен и Владимир Юровски започва с въпроса на кого принадлежи музиката и постепенно достига до много по-широкия въпрос за мястото на изкуството в обществото. В него музиката се оказва едновременно звук и тишина, традиция и промяна, лично преживяване и общност. За двамата музиканти фестивалът не е само място, в което се изпълняват произведения. Той е пространство, в което културата се среща с настоящето и търси своето място в бъдещето. А думите на Владимир Юровски от началото на разговора остават като естествена рамка на тази среща:

„Музиката не принадлежи на никого и принадлежи на всички.“